Джими бе свикнал да го ругаят шефовете му, и то да го ругаят със съвсем друг език, ала някога беше друго. Тогава той нямаше къде да иде и трябваше да търпи заради заплатата. А сега? За какво му е притрябвало да се трепе да събира новини и да търпи ругатните на хора, които нищо не разбират от журналистика? И какво толкова е станало? Едно обикновено поукрасяване на случката. Че журналист без фантазия какъв журналист е? Някога такива измислици се пишеха из вестниците, па никой не им държеше сметка. По дяволите и тия проклети граждани, дето си нямат друга работа, ами тръгнали да правят опровержения!…
На другия ден той не отиде в редакцията. Обидата и ядът в него постепенно преминаха в едно дълбоко огорчение, в засилващото се чувство на безизходица, на отчаяно ожесточение към себе си и към целия този свят, който го заобикаляше и който сякаш не можеше да го приеме, не можеше да го включи в своите закони. За да се отърве от това чувство, той реши да се поразсее в близката синерама. Стоя до края, въпреки че нищо не разбра от сложната и заплетена психологическа драма, която се развиваше на тридесетметровия стереоскопичен екран. После отново скита из улиците, докато краката му не се подкосиха от умора. Опита се да вечеря в един ресторант, ала дори и апетита си бе изгубил. Върна се късно. Докато се събличаше, той несъзнателно натисна копчето на секретаря-автомат. Женски глас го подкани да се яви веднага при главния редактор на „Бруклински вести“. След него се обади и самият главен редактор.
— Другарю Кук — беше продиктувал той на автомата. — Научих за печалния инцидент с вашата дописка. Елате моля ви да си поговорим. Страхувам се да не са ви обидили. Може би в редакцията не са проявили нужния такт към вас. Елате, ще се уреди всичко! Очаквам ви.
„Този главен редактор е наистина добър човек! — помисли Джими. — Може би все пак трябва да отида при него. Поне да му се извиня. Не, по-добре е да се извиня писмено…“
Джими започна да съчинява писмото в главата си, ала изведнъж това му се стори глупаво, наивно, ненужно. За какво ще му се извинява? Очевидно той се отнася така към него заради приятелството си с Бентам. Пък и да не е заради това, то ще е от състрадание, от съжаление. Иначе за какво ще му е притрябвал? Да му създава само главоболия? Не, няма никакъв смисъл от това! По-добре ще е въобще да не се мярка в редакцията! Да замине нанякъде пак, да се махне! Но къде? Където и да отиде, място за него едва ли ще се намери. Каквато и работа да подхване, все ще се провали, защото явно е, че нищо не разбира, че не е годен, за този живот…
Потънал в мрачните си размишления, Джими крачеше из стаята с ръце в джобовете на панталона, по риза, разгърден. Усещаше в себе си желанието да набие някого или да се напие до безсъзнание. Неочаквано погледът му падна върху книгите на библиотечните рафтове. Посегна и измъкна оттам едно тънко томче със златни букви на кожената подвързия. Комунистически манифест. Той разтвори първата страница и зачете:
— „Призрак броди над Европа. Призракът на комунизма“… Глупости! — прекъсна се Джими. — Това е остаряло.
Захвърли книгата на пода и се отпусна в близкото кресло. Призрак броди над Европа? Какъв призрак? Комунизмът си е комунизъм, а той, Джими Кук, е призракът, който броди сега из Америка и както онези нещастни вампирясали духове се скита несретен и не може да си намери място нито на този, нито на онзи свят.
— Майчице, майчице! Защо си ме родила за толкова нещастия? — изхлипа той и като се изпъна със затворени очи, остана така, погълнат от своето дълбоко, безименно страдание.
От това състояние го изтръгна продължително звънене на входната врата. Известно време Джими го чуваше, без да реагира. После мислите му се събраха, подредиха се. Кой ли можеше да бъде? Почти посред нощ? От редакцията не биха го търсили сега. Той стана и провлече крака из коридора. Отвори вратата. На прага стоеше Дино, едрият, с грамадни плещи, винаги засменият Дино, който го заведе тогава в приказния подводен дворец.
— Хей, приятелю Джими! — викна с гръмкия си глас Дино Космонавта. — Помниш ли ме още?