Той разтвори мечешката си прегръдка и преди още Джими да се опомни, го притисна така до гърдите си, че ребрата на Атомния човек изпукаха. После го отдалечи от себе си, погледна го и пак го прегърна. Смачкан, разчорлен, но зарадван като дете, при което е дошел Дядо Мраз, Джими се изтръгна из ръцете му и се засуети из стаята.
— Влез де! Влез! Знаеш ли колко пъти мислех за тебе?! Къде ли пропадна тоя Дино? Не се обади. Трябва много да се е обидил…
— Не бой се, ще вляза. Специално ти идвам на гости. При теб ще отседна, няма да търся хотел. Все ще се намери едно местенце и за мене.
Той помъкна със себе си една обемиста пътническа чанта, която при здрависването бе оставил до краката си. Стаята на Джими сякаш изведнъж се смали и стана тясна, толкова едър бе този буен и весел българин. Сякаш изведнъж тя се напълни с нещо голямо и добро, с нещо, което отдавна й бе липсвало. Дино хвърли горната си дреха и се разположи на канапето, което жално изскрибуца под неговата тежест.
— Слушай бе, човек! — викна той. — Защо не каза тогава каква е работата, ами малко оставаше да те напердаша? Аз научих веднага, но бях вече далеч от Земята.
— Та и аз не знаех. И добре, че не ме наби, защото сега едва ли бихме се срещнали отново. Каквато си мечка… Я ми кажи с каква ракета летиш из космоса? Трябва да са построили нещо специално…
Дино се засмя гръмогласно.
— Не, дотам не се е стигнало, но все пак тия размери ми причиняват доста неприятности. Аз затова и бягам из космоса. Там човек се чувствува по-лек и по-мъничък. Донесох ти оттам един малък подарък. Чудех се какво да донеса и не можах да измисля нещо подходящо.
Той се наведе към чантата и измъкна от нея някаква едра като портокал топка, загърната в парче мек плат.
— Заповядай!
Джими пое топката и едва не я изпусна. Тя беше толкова тежка, че с една ръка трудно се удържаше. Недоумяващ, той я сложи в скута си и разгърна опаковката. Топката заблестя с хиляди искрици.
— Какво е това?
— Диамант. Естествен. Харесва ли ти? Такъв от нашата Земя мъчно ще изкопаеш…
— Диамант? — коленете на Джими се разтрепераха. Гласът му се изтъни. — Такъв… огромен…? Наистина… Диамант! Та това е… Та това е страшно съкровище! И ти… на мен? Какво ще го правя?
— Ще си го сложиш на масата за украшение. И за спомен от мен.
— На масата? Ти нещо да не би… Ще ми го откраднат веднага.
— Кой ще ти го открадне, бе човек? — изненада се Дино от тая неочаквана реакция. — Кому е притрябвал? После… Аз не съм чувал у нас някой да краде.
Той погледна Джими, който седеше втренчил неестествено разширени и жадни очи в скута си, където блестеше едрият минерал, и изведнъж прихна весело:
— Сетих се. По твое време диамантите са били големи скъпоценности. Ти затова така… Не бой се! Сега ги има, колкото щеш. Произвеждат ги синтетично. На този ценното е, че е естествен и че е от космоса. Но това не значи, че някой ще тръгне да ти го краде. Хайде остави го на масата и дай две чаши да се чукнем за приятелството! От него по-ценно няма. Дай и нещо за хапване!
Въпреки обясненията на българина Джими беше все още като замаян. Той постави внимателно светливата топка върху бюрото и се зае да търси чаши, ала занесените му очи все току отскачаха към нея. Дино извади от чантата си четири големи тумбести бутилки със сребърни етикети.
— Ти на сватбата се оплакваше, че нямало нещо по-силно за пиене. Сетих се за това, като минавах на идване през Колумбия. Попитах какви по-силни напитки могат да се намерят. Това ми дадоха. Било най-силното. Голяма рядкост било! Произвеждало се в малки количества. Нямало кой да го пие. Уиски му казват…
— Уиски? Истинско уиски?
Докато диамантът запали в сърцето на Джими страшна тревога, тези бутилки го изпълниха с бурна радост.
— Какво значи „истинско“? Аз не разбирам от тия работи. Пък и не обичам алкохола, но щом са го произвели, трябва да е истинско. Няма да седнат да лъжат хората, я! Хайде налей! За твое здраве ще изпия и аз една чашка.
Джими нетърпеливо и бързо отпуши бутилката и е наслада помириса гърлото й, преди да налее. Прозрачната течност избълбука в чашите.
— Пфу! Та това е отвратително питие! — възмути се космонавтът, като едва преглътна.
Атомният човек също се задави от силния дъх на спирта, но след като усети неговите парливи струйки да се разливат из тялото му, блажено млясна с устни.
— Нищо не разбираш ти. Жалко, че пътуваш из космоса! — рече весело той. — Това е най-силното нещо на света. С него можеш и без ракета да стигнеш до звездите.