— Глупости приказваш! Ей сега ще го изхвърля…
— Да не си посмял! Убивам те на място! Та това е най-хубавият подарък, който можа да ми направиш!
Дино повдигна могъщите си рамене.
— Бих искал да видя как ще ме убиеш! Но… щом ти харесва! Аз съвсем приятелски те съветвам да не пиеш тая отрова. И защо въобще я произвеждат? Кой го пие това?
— Изглежда, че са останали съвсем малко любители, защото аз се разсипах да търся тука и не намерих.
Той изгълта втора чашка и главата веднага му се замая. Беше отвикнал. Българинът забеляза това и решително стана.
— Я остави бутилката сега! Хайде да си лягаме, че стана късно. Утре ще си поприказваме и по тоя въпрос.
— Не! Не може! Дошел си ми на гости… — избъбра Джими с надебелял вече език. — Ще се напия. Искам да се напия.
— Но каква нужда имаш от това, бе човек?
— Нужда ли? Каква нужда? Нищо не разбираш ти! Животните пият ли? Не пият. Само човекът пие. Значи у него има нещо, което го кара да пие. Мъката, братко! Мъката! Нея не можеш да я забравиш. Тя трябва да бъде удавена.
Той посегна отново към бутилката, но Дино я изтръгна от ръката му, хвана го през раменете и го вдигна като перце. Атомният човек зарита безпомощно из въздуха, като пелтечеше някакви несвързани закани, после изведнъж омекна. Той сам не очакваше, че така бързо ще се напие. Дино го тръсна, без да иска, малко по-грубо върху леглото, но той само се ухили. Очите му блещукаха, смалени и пияни. Беше съзрял диаманта.
— Хе, хе, хе! Тоя диамант е мой, нали? Хе, хе, хе! Аз съм… най-богатият човек на света. Аз съм… аз съм… Джими Кук. Атомният човек. За мене говорят всички. Мене всички ме знаят. Аз съм…
Дино, който вероятно за пръв път виждаше такава гледка, се надвеси загрижено.
— Хей, Джими! Какво ти стана? Полудя ли? Сега ще извикам лекар.
— Кой е полудял? — викна Джими. — Аз ли? Неее! Лудите сте вие! Целият свят…
Българинът изтича в другата стая и натисна копчето на визофона. Лекарят пристигна след минутка, ала Атомният човек вече хъркаше в дълбок пиянски сън. Краткият преглед не намери нищо обезпокоително, но Дино продължаваше да се тревожи и затова домъкна тежкия разтегателен диван от кабинета в спалнята. Дълго не можа да заспи, като се вслушваше напрегнато в хъркането на пияния и упрекваше себе си, че поради глупавото си незнание бе домъкнал тая отрова. На разсъмване Джими се събуди с пресъхнало гърло и палеща жажда за вода. Той стана, мина внимателно покрай спящия си гост и отиде в банята, където пи дълго и жадно. После изведнъж се сети нещо. Промъкна се като крадец в кабинета, грабна бутилките с уиски и ги скри зад книжните редици в библиотеката. Върна се с хитра усмивка в кревата. Там го очакваха сега нови сънища, сънища, в който той неизменно виждаше картини от някогашния си живот, в които разговаряше с отдавна измрели хора, в който единствено намираше за себе си малко щастие.
— Къде са бутилките? — беше първият въпрос на космонавта, след като успя да го събуди едва към обяд.
— Изхвърлих ги — излъга хладнокръвно Джими. — Събудих се нощес. Беше ми много лошо. Ядосах се на тях и ги изхвърлих.
— Добре си направил — зарадва се Дино. — А аз десет пъти се разкаях, загдето ги донесох. Ако знаех какво е, щях още там да го излея на главите на онези, които ми го дадоха.
„Тия глупаци можеш да ги премяташ, както си искаш — помисли с чувство за превъзходство Атомният човек. — Такива лековерни наивници някога в Америка нямаше.“ Той беше сънувал, че показва диаманта на някогашния си шеф. Шефът веднага му се поклони до земята и си подаде оставката, като отстъпи мястото си на него. После Джими бе избран в сената и го обявиха за председател на клуба на милиардерите. Беше седял в някакъв разкошен трон с диамантения портокал в ръка вместо скиптър.
Сега той скочи от леглото и отиде да види своето съкровище. Лъскавият, топчест кристал си стоеше на мястото и светеше с едрите си ромбове и триъгълници.
— Кой го е шлифовал? — запита Джими.
— Аз — обади се Дино от банята, където се бръснеше. — Трябваше да го занеса на някой майстор, но не остана време.
— Та откъде, казваше, го имаш?
— От Юнона. При разкопаването открихме едно цяло диамантено леговище. Хиляди тонове. Голяма трудност ни създава в строежа, но върши и работа. Откъм едната страна имаме чудесна естествена броня.
— Но къде е това? Какво строите?