— Страшно! — потрепера Джими. — И ти си решил да тръгнеш с тях?
— Защо не? Нали и там ще трябват водачи на ракети? На Юнона складирваме около петстотин ракети. Повечето ще бъдат резервни, за всеки случай, но другите ще се използуват за разузнаване и изследвания. Като използуват инерцията на Юнона, те ще развиват по-голяма скорост. Наближим например някоя неизвестна планета, Юнона влиза в орбита около нея, качват се няколко души в малката ракета и заминават да видят какво има на планетата…
— Как само разказваш, като че ли се касае за някаква разходка из парка — рече Джими съкрушено. — Какви хора сте вие, бе?!
Дино се засмя и гръмкият му глас изпълни ресторанта. От съседните маси ги погледнаха укоризнено.
— Ние, космонавтите, сме особени хора, брат. Нас тук на Земята ни е тясно. А това с Юнона наистина е голяма работа. Но човек свиква. От три години пътувам до нея. Затова и така разправям. Пък и няма да седна да се хваля. Не съм го измислил аз това. Виж, ако имам щастието да ме приемат за полета, тогава ще има с какво да се похваля. Обещали са ми. Все пак заслужил съм го. Три години… Но ако не си намеря другарка, не знам…
— Трудно ще намериш жена, която да се реши на такова пътуване.
— Ах! — махна презрително с ръка Дино — Такива жени колкото щеш! Само им кажи, че ще отлетиш с Юнона, веднага ще почнат да се умилкват около теб. Та това е голяма чест! Другаде е дилемата. Как ще разбера аз дали това момиче, което ще обикна, ще се съгласи да замине с мен от искрена любов, или само за да се включи в експедицията?
— Е, почна да приказваш глупости! — възкликна Джими. — Ти намери по-напред такова момиче! Бих искал да го видя…
— Но защо? — учуди се космонавтът. — Защо да са глупости? Това е много сериозен въпрос. — И миг след това тъжно добави: — А най-сериозната пречка е, че аз отдавна съм влюбен, отдавна и безнадеждно и няма изгледи да ми мине скоро.
— Марина ли? — трепна Джими.
Грамадният българин се изчерви и смутено наведе могъщата си гъстокъдра глава.
— Ти знаеш…
— Какво стана с нея? Виждал ли си я оттогава?
— Само веднъж. На другия ден след като се разделихме с теб, тя току пристигна на нашия ракетодрум. Пак настояваше да я взема със себе си. Скарахме се:
— Че защо не я взе?
— Първо, защото нямаме право да вземаме в транспортните ракети външни хора и второ, защото… защото… Е, не мога аз да се съглася на такова нещо. Мен и така ми е тежко, че я виждам твърде рядко… Представи си: близо два месеца ще летим в една ракета! А тя… Тя не ме обича.
Джими изгледа събеседника си със съжаление и презрение. „Какъв будала! — помисли той. — Два месеца! За два месеца всичко става. Но по-добре, че е такъв! Мечка! И все пак една добра мечка!“
— И какво стана после? — попита той с плаха надежда.
— Нищо. Тя ми се разсърди и замина.
— За Нюйорк?
— Не. Успя да склони още там началника на една експедиция. И сега сигурно е на път. Не чух да са се върнали.
— Да… — въздъхна Джими.
Едрият космонавт също въздъхна, очевидно двамата мислеха за едно и също нещо в тоя момент. Помълчаха дълго време, като отбягваха да се гледат, после Дино неочаквано се изправи.
— Да вървим, че ме чака път!
— Ама ти ще заминаваш ли?
— Отскочих, само да те видя. Между два полета съм. Други ден трябва да излетя. Но след тоя полет ми се полага едномесечна отпуска и тогава ще дойда. Ако искаш, може заедно да изкараме някъде един курорт. Ще отидем по африканските плажове. Аз, знаеш, след космоса най-много обичам морето. Може би защото си приличат по своята тъмна необхватност.
— Но от тях не те е страх, както от Марина — засмя се Джими.
Дино се усмихна печално:
— Да, наистина…
По пътя, повече за да отклони собствените си тъжни спомени, Джими отново върна разговора към полета на Юнона.
— То ще бъде нещо като твоята история — каза българинът. — Ако се върнем живи заедно с нашите бъдещи деца и внуци, да речем, че сме летели сто години, няма да заварим никого от близките си на Земята. Тук ще са минали хилядолетия. Интересно ще бъде, нали?
Атомният човек не можа да проумее това.
— Времето в космоса се скъсява в зависимост от скоростта и според нейната посока. А при тая скорост, която ще развие Юнона…
— Не ви завиждам. Да не мислиш, че аз съм щастлив? Съвсем сам, негоден за нищо, неразбиращ нищо от тоя ваш свят. Не, брат всеки човек трябва да живее с времето си!