— Това е вярно — призна Дино. — Ние вземаме мерки хората от Юнона да не изостават. Там ще бъдат застъпени всички професии с всички условия за научна работа, за развитие на изкуствата. И въпреки това, когато се върнем на Земята, може би ще се чувствуваме като диваци. Сто години не могат да се равняват на хиляда години, нали така? А колко интересно е да се види какво ще има на Земята след толкова време!
— Но защо е нужно всичко това?
— Та нали трябва да се надникне по-надълбоко из вселената? За какво сме тогава човеци? За какво материята ни е определила като средство за самопознаване, ако се откажем от нашето предопределение. Тогава защо е нужно да живеем? Откажем ли се от това, ще загинем и нашата задача ще я поемат някои други същества, които по-достойно ще носят званието висша форма на материята.
— Е, ти пък го удари сега на философия! — рече Джими. — Това аз още по-малко мога да разбера. Аз на Земята не се чувствувам добре, та в космоса ли? Ами тая Юнона няма ли да се пръсне? Нали казваше, че светлинният поток на милион километри унищожавал?…
— Не. Той няма да докосва стените на естествените дюзи. Ще бъде изолиран и направляван от много силни магнитни полета.
— Ами ако се блъсне в нещо? При такава скорост?
Дино се засмя весело:
— Ако се блъснем в нещо, и да не е скоростта, Юнона ще гръмне като балон. В нея има такива запаси от концентриран кислород и водород… Прашинка няма да остане. Но вероятността от сблъскване е минимална. Има съвършено управление, а и други защитни средства…
— Все пак аз не бих тръгнал с нея!
— Е, нали хората трябва да се различават по нещо! — тупна го Дино снизходително по рамото и Джими се огъна под тежката му ръка.
В стаята той веднага прибра чантата си и се накани да тръгва.
— Много бързо! — натъжи се Джими.
— Няма как иначе. Хайде! Дай да те прегърна! Професията ни е научила така да се прощаваме. Всичко се случва нали? Хайде! И след месец…
Джими предпазливо доближи до него. Огромните ръце на българина го плашеха.
— Ей, по-полека! — простена той. — Мечка такава! Ще ми изпочупиш кокалите.
— Какви са тия трогателни прегръдки? — стресна ги ненадеен глас.
Двамата едновременно се обърнаха.
— Еди! — възкликна зарадван Атомният човек и се спусна към влезлия неусетно в стаята геофизик.
— Хелоу, Бентам! — провикна се и Дино. — Къде се губиш, старо момче? Цяла вечност не съм те виждал.
— Как ще ме видиш? Пътищата ни са противоположни. Ти към космоса, аз — към Земята.
— Значи вие се познавате? — намеси се Джими.
— Преди години летяхме два пъти до Марс — гръмко заобяснява българинът. — Това е най-заядливият американец, когото познавам. Ей, че весело беше тогава, а?…
Бентам се отпусна в едно от креслата. Имаше като никога уморен и отпаднал вид. Мъчеше се да говори шеговито, ала по всичко личеше, че всяка дума излиза от устата му с голяма мъка и горчивина.
— По-полека! — прекъсна той Дино, като разтърка с длан челото си. — С тоя глас е трябвало да се родиш по времето на Демостен. Щеше да надвикаш всички оратори и да станеш диктатор в Атина.
Космонавтът се сконфузи, а Джими, който внимателно поглеждаше към приятеля си, загрижено се обади:
— Еди, какво ти е? Да не си болен?
Бентам извади от джоба си сгънат лист хартия и мълчаливо му го подаде. Атомният човек пое листа, разгърна го, хвърли недоумяващ поглед върху него и като се настани на ръба на бюрото, внимателно зачете.
— Значи ти си в Антарктида? — продължи Дино по-тихо. — Чувах твоето име наред с името на нашия Джими.
— А ти как си попаднал на тоя нещастен капиталист?
Космонавтът, забравил предупреждението, отново весело загърмя:
— Гледам в Одеса една мушица пред себе си. Такава страхлива, объркана…
— Еди! Но това е ужасно! Аз не разбирам… — скочи от бюрото Джими Кук с пребледняло от непонятен страх лице.
— Какво има? — попита Дино неловко, като развеселен човек, попаднал внезапно на траурно събрание.
Геофизикът въздъхна и очите му заблестяха в сълзи. Дино погледна ту единия, ту другия и протегна ръка към листа. Това беше една от онези служебни депеши, с които някои институти си предаваха бързи и важни документи. Телепишещата машинка бе отпечатила върху нея следния текст:
„Родители мои; верни приятели; Лина, скъпо, хубаво, момиче!
Приемете последния поздрав на вашия Светозар, който в този момент и до края, до известния свой край, мисли за вас!