Нюйоркската зима също беше се променила. Снегът, който нарядко препръскваше, не оставаше и следа по светещите и стоплени от безбройните подземни инсталации асфалти. Само небето тегнеше над града сиво и навъсено. Реките, каналите и безбрежната шир на океана отразяваха това небе и изглеждаха също такива сиви, мрачни и навяващи скука.
За Джими Кук дните се занизаха с убийствено еднообразие и той почти не забелязваше зимата, чието хладно дихание не проникваше през преградата на автоматичната климатична инсталация в неговия дом. Единствена утеха и по-скоро забрава му доставяха няколкото бутилки необикновено силно уиски, които Дино по погрешка му донесе. То щеше отдавна да се свърши, ако Джими не беше се изхитрил да го долива с вода и да прибавя към него чист спирт, който вземаше от аптеките. Той усещаше как алкохолът бавно, но сигурно подкопава здравето му, как постепенно убива у него всички желания и пориви за живот, ала беше безсилен да му се противопостави. Понякога, в моменти когато волята му за живот се възбунтуваше против това безразсъдно пиянство, когато у него се събуждаха загасналите човешки чувства, той се заричаше да не пие и с часове се шляеше из улиците. Но тези безцелни разходки го изпълваха с още по-голямо отчаяние, караха го да чувствува още по-силно своята отчужденост от заобикалящата го действителност, от хората, които бързаха покрай него, всеки зает със своя работа. Тогава той се връщаше в квартирата си, заключваше се и отново наливаше чашата.
Докато беше способен да разсъждава, той пиеше без особена наслада уискито, чиито остър вкус правеше езика му безчувствен, и си спомняше за миналото, за отдавна измрелите приятели и колеги, за момичетата, които беше любил. Навремени, съзнанието, че всички те не съществуват вече, а той е още жив, го изпълваше с едно мрачно задоволство, но тогава мисълта му се прехвърляше към този нов живот, към хората, сред които живееше, и тъгата по измрелите се връщаше с по-голяма болка в сърцето му.
„Какви странни хора! — мислеше той. — Уж простодушни, уж не се прикриват, а не можеш да ги разбереш. Нима можеш да проумееш за какъв дявол Светозар отиде да се разбие на някаква далечна планета? Защо Дино иска да напусне за цял живот Земята с някаква си Юнона?…“
Често, преди да се напие, Джими сядаше с бутилката пред големия екран на телевизора, избираше една след друга различни програми, а възпламналият интерес го караше да забрави за известно време уискито. Някъде по света непрекъснато ставаха големи събития. Влизаха в строя огромни автоматични заводи, които чрез далечно управление произвеждаха стотици хиляди автомобили или телевизори на месец. Раздаваха се всемирни и национални награди на заслужили дейци на науката, културата, спорта. На стадиони, които побираха населението на цели градове, тържествено се отчитаха резултатите от културното и техническото съревнование между отделните народи. Други станции чрез филмови репортажи го развеждаха по всички краища на земното кълбо и по съседните планети. Разтопяването на Антарктида вървеше към своя край. В по-ниските й райони бе се образувало цяло море, широки реки прорязваха оголените от ледовете пространства. Хиляди езера блестяха в долините и планинските котловини. Човечеството се радваше, че противно на очакванията стопяването на ледовете не доведе до голямо увеличение на нивото на световните океани, защото значителната част от водата беше останала на самия континент. По този начин гигантските диги, които трябваше да пазят крайбрежните райони на другите континенти, ставаха излишни.
Друг репортаж показваше ежедневието на хората на Марс. Привършваше сеитбата. Облещил очи, Джими наблюдаваше как по безкрайните степи оряха стотици машини, управлявани от невидима ръка, как след тях летяха бавно също така стотици чудновати самолети и равномерно сипеха семето в зиналите бразди. После камерата надникваше в един чуден и разкошен дом, където живееха стотина весели мъже и жени. Едни разговаряха помежду си, други играеха на шах, трети четяха, четвърти седяха пред пултовете за управление и управляваха хилядите машини, които подготвяха хляба на човечеството. Ето сред свободните от дежурство настъпва оживление. На близкото летище е кацнал рейсът на редовното съобщение с майката Земя. Пристигнала е нова смяна. Половината от работниците след двумесечен престой на Марс ще се върнат в родината си. Заедно с тях на Земята се връща и камерата.
Джими завърта копчето. Радиостанцията от София е запечатала на лентата героизма на работниците, които са отишли да отстранят някаква повреда в централната препредавателна станция на Луната. Тази станция, построена от български инженери и поверена на грижите на България, събира предаванията на всички земни телевизорни станции и отново ги връща на Земята. По този начин става възможно всеки домашен телевизор да може да приема програмите и на най-отдалечените станции.