Поразителни неща видя Джими на Луната чрез различните предавания. Гигантски заводи, смайващи съоръжения, автоматични наблюдателници на космоса, складове и летища за междинно кацане на отправящите се в далечен полет междузвездни кораби и нито един човек. Само в програмата, която предаваше отстраняването на повредата в препредавателната станция, той видя няколко души в грозното и страшно облекло на скафандрите. Тук нямаше въздух и нормалният живот беше невъзможен, ала всесилният човек притежаваше средствата да управлява всички тези съоръжения, седнал спокойно пред пултовете в комфортна сграда на Земята. А в случай на някаква повреда инженерите за не повече от три часа прелитаха дотам и облечени в специални скафандри бързо отстраняваха засечката.
Друг смел и находчив оператор водеше зрителите в рискован полет над огнедишащата суша на Венера. Гъстата отровна атмосфера на тази блестяща царица на земното небе забулваше окото на камерата и зрителят можеше твърде малко да види, ала това още повече събуждаше възхищението му към безграничната храброст на тези хора, дръзнали да надникнат зад смъртоносното було на вечерната красавица.
Атомният човек гледаше в захлас всичко това и му се струваше, че сънува. Но за разлика от съня, чиято нереалност съзнаваме едва когато се събудим, този фантастичен сън изпъкваше в съзнанието на Джими с цялата си реалност едва когато предаванията свършеха и той спираше недоумяващ поглед върху изгасващия екран на телевизора. От тия предавания той проумяваше само едно нещо добре. Хората бяха се променили, много бяха се променили, но у тях продължаваше да гори онзи вечен огън, който непрестанно ги караше да търсят нещо, да се борят за нещо. Да, той ясно виждаше през квадратното прозорче на телевизора какви чудеса ставаха по света. Ставаха независимо от него, ставаха покрай него и се правеха от тези, както той ги наричаше в себе си, наивници и будали. И този свят му се сторваше още по-неразгадаем, още по-далечен и чужд. Какво правеше той тук, слаб, непотребен, една жалка прашинка, останала от миналите векове?
Той вдигаше бутилката и пиеше, и пиеше, докато пред очите му се спуснеше черната пелена на забравата. Тогава пияният му мозък почваше да фантазира по своему, да изпълва стаята с други, толкова желани картини, в които Джими израстваше като чуден герой. С огромния диамант в джоба, той се връщаше в своя, в някогашния Нюйорк, вървеше из улиците могъщ и силен, и хората му се покланяха, и високите небостъргачи също се прегъваха и се кланяха доземи. Оркестри свиреха специално за него „янкидудъл“, цветя се сипеха в краката му, холивудски красавици го прегръщаха и молеха за автограф. Джими Хари Кук — с псевдонима Атомния човек — се връщаше от своя поход срещу комунизма като победител. Той нищо не е взел оттам, никакви трофеи. Не му трябват. Само един диамант е взел, и то защото той е двадесетина пъти по-голям от „Великия могол“, който краси британската корона.
Джими почваше да произнася речи, като държеше вместо микрофон пред устата си празната чаша, проклинаше, заканваше се, пееше и накрая заспиваше в някое кресло неразсъблечен, притиснал до гърдите си тежкия диамант…
Една сутрин той неволно спря мътен и неизтрезнял още поглед върху отворената пощенска кутия до бюрото. На дъното й се белееше самотен лъскав патрон, изскочил от гърлото на пневматичната тръба. Кой ли можеше да му пише? Отдавна, като че ли много отдавна не беше получавал писма. Хората бяха го забравили, улисани в собствените си грижи, така както се стараеше да ги забрави и той. Само Бентам се обаждаше редовно по визофона, но когато Джими приемаше разговора, отговаряше едносрично на въпросите на геофизика и избягваше погледа му. Дълбоко в себе си той несъзнателно започна да чувствува този човек виновен за своето нещастие и в сърцето му се прокрадваше скрита ненавист към неговата неизтощима жизненост и бодрост. За да се избави и от визитите на Силверстон, който все така внимателно и кротко се мъчеше да запали у него любов към математиката и техниката, Джими изключваше визофона през часовете, когато домоуправителят не беше на работа, и не отговаряше на неговото звънене на входната врата. Страхуваше се да не усети миризмата на алкохола и подозираше неговата коректна загриженост в някаква форма на контрол и опека.