Джими го слушаше, както се слуша приказка от „Хиляда и една нощ“. Можеше ли всичко това да бъде вярно? Така изглеждаше поне, ако се съди по случилото се преди малко. Той внимателно следеше пръстите на шофьора и обясненията му. Често в речта на шофьора се срещаха непознати думи, но той не смееше да попита, защото целият този свят, в който беше попаднал, му се струваше все по-чужд и загадъчен. Внезапно той си спомни, че може би в града са забелязали вече неговото бягство и че всеки момент могат да го застигнат полицейските коли. Заоглежда се страхливо назад. Шосето беше празно.
Шофьорът видя, че не го слушат вече, и махна ядосано с ръка.
— Какво съм ви заобяснявал толкова? В гимназиалните учебници има цялото устройство на машината. Това е най-обикновеният тип лично превозно средство. Хайде довиждане и друг път не правете такива номера на хората!
Той се покатери в огромната си машина и трясна ядовито вратата след себе си. Джими облекчено въздъхна, после трескаво заработи по неговите указания. Бутна ръчката на автомата и освободи волана. Натисна копчето под зелената лампичка, сложи крак на педала, върна колата няколко метра със заден ход и бързо потегли. Когато мина покрай камиона, видя, че колелата му бяха значително по-високи от неговата четириместна кола. „Майчице — помисли той, — такова да мине през тебе…“ Той вдигна над сто километра скоростта и като продължаваше да се озърта, се впусна из широкия път към неизвестното. „Само по-далеч оттука, само по-далеч“ — мислеше той. Дано се измъкне по някакъв начин от този зловещ остров, където всичко беше така странно, където дори и шофьорите говорят английски език. Дано щастливата звезда му остане вярна както досега!
Насреща все по-често започнаха да се задават такива камиони. Всеки път сърцето на Джими боязливо се свиваше. Те се появяваха като изневиделица, неусетно, префучаваха край него с главоломна бързина и дълго след това той чуваше в ушите си стържещия шум на многобройните им колелета. Джими предпазливо сви до самия край на широката аутострада, като не забравяше да следи кой иде след него. Ала освен камиони, по пътя като че ли не минаваха други коли. Само веднъж отдалеч лъсна един резедав автомобил. Джими усети как по гърба му плъзнаха студени мравки. Той знаеше, че в много държави полицейските коли са зелени. Какви ли са колите на тая Охрана на човека? Натисна силно педала и почувствува как малката кола стана някакси по-лека. Зумтенето в мотора се усили. Скоростомерът показваше сто и осемдесет. Достраша го. Никога не беше карал с такава скорост. Резедавата кола обаче бързо го настигаше. Джими внимателно покачи на двеста. Колата хвърчеше все така спокойно и невъзмутимо. Сега, ако спукаше гума, свършено беше с него окончателно. Той не смееше да се обърне, но в огледалцето виждаше зеления автомобил вече на петдесетина метра зад себе си. Това надпреварване продължи няколко минути, които за Джими бяха минути на отлитащи надежди, на отчаяние и ужас. Той не издържа и се предаде. Бавно намали до сто и петдесет. Зелената кола се изравни с него и за минутка вървеше успоредно и съвсем близко. Зад кормилото седеше млада девойка с бухнали и разпилени от вятъра коси. Тя махна приветливо с ръка на Джими, засмя се и отмина. На Джими се стори, че чува победоносния й смях, ала той бе загубил чувството си за хумор.
— Проклето женище! — изруга той гласно. — Изкара ми ангелите!
Автострадата се точеше все така безкрайна, като леко се възземаше нагоре. Джими погледна часовника. Беше минало повече от половин час, откакто излезе от стаята, и навярно зад него се простираха вече не по-малко от осемдесет километра път. Може би още не бяха забелязали бягството му. Или пък вече са предупредени всички постове и затова са спокойни. Та и как ли ще избяга, като не знае дори къде се намира? Той напразно се мъчеше да се успокои, за да измисли нещо по-умно от това, да се носи с открадната кола по неизвестен път и в неизвестна посока. Ала напразно. Десетки въпроси кой от кой по-настойчиви се блъскаха в главата му и търсеха отговор. Преди считаше, че се намира в някаква военна база. Но досега униформа не беше срещал. Хората бяха облечени наистина малко странно, но явно в хубави скъпи дрехи. Имаше много жени. По небето обаче продължаваха да се стрелкат рояци самолети, чиято форма и най-вече голямата им летателна скорост отхвърляха всяко съмнение, че не са военни машини. Може би той сега се намираше в сърцето на нещо нечувано и страшно. Може би болшевиките нарочно бяха облекли всички хора цивилно. Този остров не е ли някоя умело замаскирана база, където болшевиките са струпали всички свои нови открития и достижения в техниката, където в дълбока потайност подготвят последния удар върху капитализма и Америка? Тия едри мъже, които срещаше, не съставляват ли елитната им армия? Тия невиждани камиони — цели влакове, тия бързи автомобили, тия самолети, които не чуваш, а зърваш само когато случайно вдигнеш глава към небето?