Той скришом се ощипа по ръката, и то така силно, че неволно изохка. Огледа се. До него седеше едрият добряк Дино и пиеше същата оранжеада, която се жълтееше и в неговата чаша. През стъклената част на стената се виждаха малките игриви вълни на морето. Край тях префучаваха с неимоверна скорост множество моторни лодки и корабчета. Навлизаха в някакво огромно пристанище, което гъмжеше от странни по своята форма плавателни съдове. Това ли беше старият изостанал свят, за който в Америка мислеха, че е още едва ли не в стадия на варварството?
— Кажи ми, Дино — обърна се той към българина, който беше навел огорчено лице над чашата си. — Сега все едно, че сме в България, нали? А защо така мнозина я смятат за твърде бедна и изостанала страна?
— Кой я смята за изостанала?
— Чувал съм да казват.
— Невъзможно! Та ние дадохме през последните десетилетия на света едни от най-големите учени и конструктори. Атомният всъдеход е наше изобретение, радио и телевизионните станции на Луната са изработени по български проекти.
— Какво, какво? Ти пак започна нещо да откачаш! — засмя се Джими, но българинът не разбра израза.
— Не вярваш ли? Вземи енциклопедията и ще се увериш. И само това ли е…
— Добре, добре — рече примирително Джими. Той се мъчеше да бъде по-весел, ала все не можеше да се отърве от чувството, че не разбира много неща, че именно той е глупакът.
Подводницата, която обслужваше само клуба на нефтодобивниците, неочаквано се завъртя и се залепи към една блестяща каменна стълба, стигаща до самата вода. Българинът, засегнат в националното си самочувствие, поведе Джими към кея, като не преставаше да изброява различните български изобретения, споменаваше имена на учени, на хора на изкуството. Но Джими не го и слушаше. Примижал от полегатите слънчеви лъчи, запалили хиляди огньове сред вълните, той вървеше като замаян. Всичко светеше наоколо чисто и бяло като в болница. Едно страхотно гъмжило от моторни лодки, яхти, корабчета и подводници сновеше непрестанно около кейовете. По-надалеч зад вълнолома се издигаха някакви плосковърхи гиганти.
— Това там какво е?
— Транспортни кораби.
— Транспортни кораби?
— Да, защо?
— Аз помислих, че са някакви много големи самолетоносачи.
— А не. Това са средни кораби, сто или двеста хиляди тона. А всички те имат, разбира се, и самолети.
Българинът пак не можа да го разбере, защото военните самолетоносачи бяха изчезнали още преди да се роди той.
— Значи така? Средни кораби?
— Да.
Двамата излязоха от пристанището. Джими непрестанно се оглеждаше, мълчеше и от време на време от възторг ли, от недоумение ли, ругаеше мислено с най-сочните изрази на гангстерския жаргон. Навлязоха в някакъв град, който блестеше ослепително в своите одежди от стъкло и скъпи облицовъчни камъни. Огромните тераси на сградите висяха като лястовичи гнезда и хората в тях едва се виждаха с просто око.
— Слушай, какъв е тоя град? — побутна той плахо другаря си.
— Това е Варна — отвърна равнодушно Дино. — Курортен град предимно.
— Че аз не съм и чувал за него.
— Възможно е — рече саркастично българинът. — Аз вече престанах да ти се учудвам. Но ако искаш да ме обиждаш като българин, това ти вече успя да постигнеш. Затова време е да си кажем довиждане. Аз трябва да замина с първия самолет. Днес изтича отпуската ми.
— Искаш да ме оставиш тука сам? — изплаши се Джими.