— Защо сам? Малко ли са хората около тебе? Ти накъде ще пътуваш?
Джими се спря разтревожен и объркан. Как да каже истината на тоя болшевик? Как ще се измъкне сега пък от България? Мисълта му трескаво заработи. Трябва непременно да се добере до столицата и право в легацията! Чакай! Доколкото си спомня с България няма дипломатически отношения. Тогава ще отиде в английската легация. Англичаните са свои хора, ще помогнат.
— Вашата столица как се казваше? — попита той.
— Слушай — избухна сега на свой ред Дино. — Престани да се подиграваш! Непременно ли искаш да се разделим скарани? Какво съм ти виновен, че нямаше успех при Марина?
— Но аз сериозно те питам? — помоли се Джими. — Помогни ми да се добера поне до столицата ви! Сам положително ще се объркам.
Дино го изгледа изпитателно и неразбиращо. Тоя човек като че ли е искрен?
— Как така ще се объркаш? — рече той примирително. — Вземаш самолета за София и толкова. Ако искаш, можеш и с влак да пътуваш. Има тук хубави увеселителни влакове за летовниците.
— Но аз… Такова… Пари нямам — измънка Джими.
— Какво нямаш?
— Пари.
— Нищо не разбирам. За какви пари бълнуваш бе, човек? Ти като че ли си излязъл от романите на Балзак или Драйзер.
— Та без пари ли е пътуването?
— Слушай, приятелю! — кипна Дино. — Ето това е входът за метрото! То ще те закара на гарата или на летището. Където поискаш. По надписите ще разбереш кой самолет е за София. Повече не мога да се разправям с тебе. Съжалявам, че така се случи, но ти се държиш по един непростим начин. Сбогом!
Българинът свърна в най-близката пресечка и с бързи крачки се отдалечи.
— Дино, хей, Дино! Моля ти се… — викна Джими след него, но той не се обърна.
Объркан и натъжен, Джими Кук отпусна ръце. Какво беше виновен той, че е забравил как се казва столицата на България? А сега? Какво да прави? Пред него блестеше високата мраморна арка на входа за метрото. Трябваше веднага да изчезне оттук, докато не го е подушила Охрана на човека. Може би тя е изгубила дирите му през тези три дни и глупаво ще бъде, ако сам се напъха отново в ръцете й. Там, на дъното на морето, той бе престанал да мисли за нея, беше се поуспокоил, но такова успокоение може само да му навреди. Той внимателно се огледа и навлезе под арката. Една въртяща се стълба го свали в подземните етажи на станцията. Но това като че ли не беше станция на метро. Тя много повече приличаше с разноцветния мрамор на колонадите, с красивите статуи, барелефи и мозайки на огромна зала от императорски дворец. Джими се спря стъписан. Върху едно голямо светлинно табло трепкаха и изгасваха множество надписи. Някои от тях бяха и на английски език. С глух тътен един след друг от двете страни на перона спираха и тръгваха влаковете на подземната железница.
„За гарата“ прочете Джими и скочи в първия вагон, като блъсна няколко пътници, които намръщени се отдръпнаха от него. След няколко минути автоматичните врати се отвориха отново и той слезе. И тук светлинните надписи му посочиха пътя. Ескалаторът го стовари направо в чакалнята на една огромна гара.
„Виж ти! — ахна Джими. — Значи подземната железница спира точно под чакалнята на междуградската? Остроумно, измислено!“ — Той помисли още, че това говори само за един неимоверен технически напредък, какъвто дори и в Америка не може да се види. Помисли още, че Дино справедливо се е обидил, но откъде той, Джими, можеше да знае всичко това? Потърси с очи надписите? Те бяха на различни езици и показваха, че този град е някакъв курорт от международно значение. Зърна един грамаден, висящ под тавана часовник. Реши да свери своя, който беше задигнал от Бентам. Той не беше престанал да върви, ала показваше, някакво, съвсем друго време. Издърпа по навик главичката на оста и в същия миг в часовника звънко и мелодично прозвучаха първите тонове на онази музика, която беше го събудила в кабината на летящия транспортьор. Джими беше я забравил и сега се усмихна радостно, като разглеждаше чудния часовник. От едната му страна имаше микроскопична решетчица. Той бутна отново лостчето и решетчицата млъкна. Опита се да навие пружината, ала стрелките се преместиха. Явно, часовникът беше от самонавиващите се. Джими го свери и вдигна глава. Забеляза, че някои хора се заглеждаха в него и се усмихваха. Тези погледи му бяха неприятни и той побърза да излезе на перона. Там съвсем ненадейно се озова пред нещо, което го порази. Това беше влак, но много повече приличаше на някаква върволица от металически двуетажни сгради на колелета. Те отразяваха слънцето с бял никелов блясък. Джими едва си пое дъх. Вагоните бяха няколко пъти по-широки и по-високи и от най-големите вагони, които някога бе виждал. Весели, почернели от морското слънце мъже, жени, деца се качваха по стълбите на вагоните.