— София? — спря Джими едно тънконого момче.
Момчето кимна и изтича към най-близката врата на вагона. Джими нерешително го последва. Намери се в луксозно преддверие, чийто стени бяха направени от кристални огледала. Една стълба водеше към горния етаж, но той не посмя да се качи по нея, а тръгна из коридора, който беше застлан с дебел персийски килим. Вратите на повечето купета бяха отворени. Имаше малко хора вътре. Те седяха в широки кресла около малки кръгли масички. „Тези купета не са за мен. Това навярно е първа класа“ — реши Джими и продължи да търси някое по-скромно купе, ала всички бяха еднакви и съвсем нямаха вид на вагонни купета, а по-скоро на приемни салони от търговските кантори на богати фирми. Най-после той се добра до едно съвсем празно купе, влезе вътре и със свито сърце седна на канапето край прозореца. От насрещното огледало го гледаше бледо и посърнало лице, с разрошени кестеняви коси. „Много съм отслабнал — констатира Джими. — Но толкова тревоги и премеждия ми се струпаха.“
Той бръкна в джоба за гребенчето, но не го намери. Сега си спомни, че предишните му дрехи останаха в Одеса. Не намери почти нищо от вещите си. Само във вътрешния джоб на дрехата се оказаха по някаква случайност автоматичната писалка и портфейла с документите. Той приглади косите си с пръсти, ала те продължаваха да стърчат, слепени и мръсни. Не е зле да се изкъпе. Но къде? Не беше ходил на баня, откакто излетя със самолета за Антарктида. Ех, веднъж да се добере до Америка — ще има и баня, и всичко! Той помисли, че и тук не е лошо, че даже се живее сигурно по-хубаво, щом навсякъде цари такъв лукс и всичко това го имаш без пари. Но той е виновен пред тези хора и трябва да бяга от тях. А тия комунисти иначе като че ли не са страшни. И техният комунизъм също не изглежда лошо…
Унесен в мислите си, Джими не разбра кога влакът потегли. Всичко тук около него ставаше така тихо, така безшумно и така неприличащо на неговата крещяща Америка. Вратата на купето неочаквано се отвори и пропусна един елегантен млад господин. Той свали шапка и усмихнат каза нещо. Джими само повдигна рамене. Младият мъж го изгледа озадачен, но все пак съблече палтото си и седна в най-отдалечения край на купето. Джими усети, че му става горещо. След като дълго се колеба, най-сетне се реши и той да разсъблече връхната си дреха. Господинът втори път се обърна към него с някакви любезни, но неразбрани слова. Джими седеше като на тръни. Какво ли го пита този и защо ли го гледа така? Ами ако е агент? Изведнъж господинът повтори въпроса си на безупречен английски език.
— Другарю, неприятно ли ви е, че седнах при вас?
— О, моля ви се! — побърза да възкликне Джими, макар и с изкуствена сърдечност. — Аз само отначало не ви разбрах.
— А няма ли да ви пречи, ако пусна малко музика?
— Че пуснете, щом искате.
Мъжът пресегна към големия телевизор върху една от масичките и почна да върти копчетата му. От етера в купето долетяха човешки гласове, откъслечни музикални фрази, пеене. Очевидно пътникът не намираше нещо, което да му хареса. Джими гледаше през прозореца. По-скоро той се мъчеше да гледа, защото абсолютно нищо не можеше да различи, освен далечната виеща се линия на хоризонта, черните петна на горите или неясните очертания на далечни планини. Той като че ли не седеше във влак, а в самолет.
— Как мислите, с каква скорост се движим? — попита той приведения над апарата пътник.
— Към триста километра вероятно — отговори охотно господинът, който навярно беше доста разговорчив.
— Триста километра?
— Да. Защо? — учуди се пътникът, като видя гримасата в лицето на Джими.
— Не е ли малко множко за един влак?
— А, че товарните влакове развиват четиристотин-петстотин километра.
— Аха.
Джими сам не знаеше какво означава това възклицание. Той отново погледна навън. Влакът май наистина се движеше с такава скорост, щом всичко така се слива пред очите. Но по дяволите! Какви са тези влакове? Той усети как в сърцето му се прокрадва едно чувство на респект и уважение към тези хора, които са създали такава изумителна техника. А той дори не знаеше как се казва столицата им.
Един приятен женски глас звънна неочаквано в купето. Той говореше български, после руски, после повтори всичко на английски.