— Другари пътници, наближава обяд. Ресторантът се намира в третия вагон. Не пропускайте да опитате специалитетите на нашия майстор-кулинар Румен Захов. Библиотеката е в първия вагон. Притежаваме всички новоизлезли книги. На интересуващите се от спорта съобщаваме, че в 14:30 часа софийската и белградската телевизионни станции ще предават футболния мач между европейския първенец — националния тим на България, и югославския национален отбор…
Гласът идеше от един малък високоговорител над прозореца. „Щом пътуването е без пари, сигурно и яденето ще е безплатно“ — помисли Джими и се зарадва.
— Вие ще обядвате ли? — обърна се той към спътника си.
— Късно закусих и още не съм гладен. Ще обядвам в София с другарката си.
— Жалко, щях да ви помоля да отидем заедно — каза Джими с искрено съжаление, защото се страхуваше да отиде сам.
— Но аз с удоволствие ще ви правя компания. Може да изпия нещо разхладително. Декември наближава вече, а колко е топло още. Тия изкуствени слънца в Антарктида… Вие изглежда не сте пътували друг път по тая линия? Непременно обядвайте тук! Готвачът е изключителен майстор. Просто талант! Доколкото си спомням, той е един от първенците между всички влакови готвачи в Европа.
Двамата преминаха през дългите коридори и влязоха във вагон-ресторанта. На Джими се искаше да запита за какви изкуствени слънца спомена спътникът му, но се изплаши от възможността да се издаде. А намекът за Антарктида?…
Този вагон приличаше на някой първокласен ресторант от Петото авеню в Нюйорк. Толкова просторен и комфортен беше той. Тиха, приятна музика се изливаше над ослепително белите маси. Ухаеше на цветя. Малкото посетители разговаряха кротко помежду си. Джими си поръча едно меню, което излезе колкото обемисто, толкова и изискано. Той бързо пресметна, че ако си поръчаше в Нюйорк такъв обяд, трябваше да остави след това на келнера половината си заплата и още веднъж го налегнаха предишните мисли, тъжни и неясни, примесени с недоумение и скрита тревога. Искаше му се да пита, да пита, но се боеше да не се получи същата история както с добрия Дино или дори нещо по-лошо. Явно, той бе попаднал в един съвсем чужд за него свят, който не можеше да разбере и който също не го разбираше.
Спътникът му се представи за лекар и веднага заговори за лошия цвят на лицето му и затова, че изглежда не се храни добре или не спортува. Да не е болен от нещо?
— Не — отговори Джими, — но съвсем наскоро прекарах едно тежко боледуване.
Лекарят се позаинтересува от какво е боледувал, ала Джими не можа да му обясни и за да избегне неудобството, прехвърли разговора на друга тема.
— Вие от София ли сте?
— Да.
— Къде се намира там английската легация?
Лекарят не разбра въпроса.
— Английската легация — повтори Джими.
— Не ви разбирам. Да не би да питате за англо-българското дружество?
Джими се опита да обясни какво нещо е легация. Спомена посланици, консули, аташета и други видове дипломатически представители, но лекарят упорито клатеше глава и настояваше, че не му е известен такъв институт и че в София освен англо-българското дружество за културен и спортен обмен, друго подобно учреждение няма.
— Но легацията защищава например правата на английските граждани, които живеят в България — продължи да обяснява Джими.
— Че кой ще им нарушава правата? Всички имат еднакви права и никой не ги нарушава.
Джими се поусмихна над наивността на събеседника си относно правата на гражданите, но все пак думите му го озадачиха. Как е възможно да няма английска легация в София? Той не бе чувал да са прекъснати дипломатическите отношения между България и Англия. Ще се наложи да потърси тогава френската или коя да е легация на някоя от западните страни.
Докато двамата се разговаряха, влакът продължаваше своя неспирен бяг по широкия четириметров релсов път. Газовите турбини на локомотива работеха с пълно напрежение. Силната въздушна струя, която обтичаше влака, разцепена на две от остроносия атомен локомотив, фучеше покрай металическите вагони като ураганен вятър, огъваше по-близките дървета, смиташе дребните камъчета по бетонния насип. Влакът беше прекосил Искърското дефиле и внимателния наблюдател можеше вече да различи в далечината силуета на многомилионния град. Когато Джими видя през прозореца първите небостъргачи на хоризонта, той отново почувствува скъсването на онази връзка на приемственост, която съществува у хората между миналите им познания и новите възприятия. Та той сякаш не пристигаше в столицата на една малка страна, а в някакъв град, чиито размери поразяваха със своята грандиозност. Джими притихна, сви се в себе си, отдаден на безцелния хаотичен танц на своите мисли. С тези мисли и с тези разстройващи усещания той слезе няколко минути по-късно на перона на главозамайващо огромната гара.