— Ако желаете, аз мога да ви заведа до англо-българското дружество — предложи лекарят, но Джими поклати отрицателно глава. За какво му е това дружество, което сигурно се управлява от комунистите.
Ала щом излезе пред гарата, Джими веднага съжали, загдето изпусна спътника си и не се възползува от неговата услужливост. Пред очите му се откри един безкраен площад с такова гъмжило от хора и всевъзможни коли, че малко остана да му се завие свят. Той тръгна по тротоара със свито сърце и не знаеше къде да отиде. Потокът от коли по платното на широката улица беше безкраен и пъстър и погледната от самолет, улицата вероятно приличаше на шарена копринена лента. Пешеходците можеха да пресичат само на определени места през светли мраморни тунели, които водеха под земята от тротоар до тротоар. И самите улици не се пресичаха както обикновено, а едната минаваше над другата по грациозни, полегато извити виадукти. Така тези безкрайни автомобилни потоци не се срещаха никъде и се движеха без задръжка с необикновено голяма скорост. Това, което ставаше на бетонираната земя, сякаш се беше пренесло и във въздуха, където се стрелкаха такива рояци чудни по своята форма, големи и малки самолети, сякаш над града се правеше нечувано въздушно нападение или десант. Джими преминаваше от улица в улица, учудваше се на изумителния ред, който цареше навсякъде, спираше възхитени очи върху красивите небостъргачи и все повече му се струваше, че сънува, че това не може да бъде истина, защото той много добре знаеше, че неговият Нюйорк е най-многолюдният и най-устроеният град в света, защото като гледаше сега тази непозната София, разбираше, че Нюйорк представлява в сравнение с нея една жалка купчина от бетон, желязо и хора с лоши нерви.
Той не забеляза колко време беше вървял така из булевардите, не преставайки да се удивява на изяществото на архитектурните форми, на чистотата, на богатството, което лъхаше и от най-затулените кътища на града, когато изведнъж си чу името:
— Джими Кук! Хей, Джими Кук! — викаше някой зад него.
Джими изтръпна, обърна се, видя да бърза към него някакъв непознат младеж и хукна с всички сили по съседната пресечка.
— Чакайте, другарю Кук! Чакайте! — продължаваше да вика Светозар Лазов отчаяно, който случайно бе се натъкнал на своето откритие, а ето че отново го изпускаше.
Джими тичаше с неотслабващо напрежение по тротоара, без да се обръща, и задъхано мислеше кой ли може да знае името му в тая враждебна нему страна. Лицето, което зърна, му беше съвсем непознато. Той се блъскаше в минувачите, мърмореше гласно някакви извинения. Необикновеното множество от пешеходци в тоя час на деня и затрудняваше, и улесняваше бягството му. Очевидно преследвачът беше го изгубил вече от погледа си, защото не се чуваха нито стъпките, нито гласа му, но Джими не преставаше да бяга. По едно време, забравил в страха си за реда на движението, той се втурна да пресече една улица направо, а не през подземния тунел. Мигновено заскърцаха десетки спирачки, мигновено писнаха стотици клаксони. Попадна сред такъв водовъртеж от автомобили, че косите му настръхнаха и той затвори очи, видял се вече смазан на пихтия под техните колела. И когато отново се реши да погледне, един едър човек беше го хванал за ръката и внимателно, но властно го теглеше към насрещния тротоар, като му се караше на своя неразбран език. От спрелите коли му подвикваха или клатеха усмихнати глави хубаво облечени млади хора. Като в просъница Джими зърна на ревера на човека, който го водеше, познатата му вече златна значка с инициалите на Охрана на човека. „Свърши се!“ — реши той и отмалял, се остави да го водят.
Спряха на тротоара. Около тях се събра цяла тълпа от минувачи. Човекът със златната значка продължаваше да му се кара на своя език, но Джими не го слушаше, а се озърташе непрестанно като попаднала в капан лисица. „Сега ще иска да ме глоби — съобразяваше той. — Аз нямам пари. Ще ме закара в участъка. Там ще кажат: Дай си паспорта!… И край!“
Внезапно той отскубна ръката си и използувал едно моментно разкъсване в обръча на любопитните, побягна като обезумял. Представителят на ОЧ не разбра веднага какво стана. Погледна смаян след беглеца, потърси с очи съчувствие сред гражданите, после се опита да го последва, но хората, които от сърце се смееха на тази забавна случка, се развикаха: