Подушил опасност, Джими скочи заплашително от креслото:
— Вие да не искате да ме предадете? Мислете му! Ще ви застрелям! Пред Америка ще отговаряте за това!
— Но моля ви! — усмихна се с най-любезната си усмивка отговорният секретар. — Аз съм готов да ви помогна. Вие искате да заминете за Америка, нали? Аз извиках един от сътрудниците си, който ще ви закара на летището.
— А паспорт? — попита недоверчиво Джими.
— Нали вие имате паспорт?
— Но виза нямам.
Отговорният секретар не знаеше какво е това виза, но пак се усмихна:
— Бъдете спокойни! Ще я наредим!
Той искаше да спечели време и успя. Неизрекъл още последните думи, в стаята влязоха няколко здрави и широкоплещести мъже. Те внимателно, но с решителни жестове обградиха Джими и го хванаха под мишниците.
— Какво искате от един мирен гражданин? — развика се Джими. — Няма ли закони в тая страна? Аз съм чужд поданик и вие нямате право да ме арестувате! Ще се оплача! Политически скандал ще направя…
Мъжете се вглеждаха любопитно в ужасеното лице на Джими, не преставаха да се усмихват, но въпреки отчаяната му съпротива успяха да го измъкнат от кабинета и да го натоварят в една елегантна бяла кола. Половин час по-късно те по същия начин го заключиха, преоблечен и измит, в стая, която имаше само един железен креват.
— Да-а-а — разсъждаваше Джими с горчива насмешка, седнал върху кревата. — Все пак по-добре е, че попаднах в лудницата, отколкото в затвора. Интересно защо ме взеха за луд? Значи не само той понякога се мисли за полудял, а и други хора се съмняват в неговото умствено състояние? А може би той действително е луд и това е напълно логична последица от неговото положение през последните дни? Нима не възприемаше неща, които само един луд можеше да изживее като реалност? Нима не беше се разхождал на дъното на морето, не беше хвърчал с ракета, не беше пътувал с подводница? Ето той помни всичко това. Но истина ли е било, или само халюцинация на един повреден мозък? А защо тогава разсъждава така трезво дори и в този момент? Естествено, това може да са минути на просветление, каквито винаги се срещат у душевно болните. Дали наистина не трябва да се лекува?…
Размишленията му бяха прекъснати от тихо почукване. Изщрака ключалката, вратата се отвори и в стаята влезе млада и както Джими веднага забеляза, твърде красива жена. Той рипна от кревата и смутен заоправя пижамата си.
— Моля, не се стеснявайте! — заговори с приятен глас жената, като му протегна ръка. — Казвам се д-р Молерова. Бих желала да си поговорим по някои въпроси. Ще заповядате ли в кабинета ми?
Джими се изненада от тази любезност. Лекарката като че ли не говореше с пациент и при това душевно болен. Той беше се приготвил да изтърпи всички страхотни методи на лечение, за които бе чувал да се прилагат в лудниците. А сега го канеха на разговор. Наметна халата си и я последва.
— И така… — започна лекарката, когато седнаха един срещу друг в ослепително белия й кабинет. — Вие се казвате Джими Кук?
— Да — потвърди Джими, като видя, че тя държи в ръцете си паспорта му.
— А този паспорт откъде го имате?
— Как откъде? Много ясно: издаден ми е от паспортната служба на полицията.
— Аха — лекарката кимна загрижено, после внезапно го стрелна с остър поглед. — А не сте ли го взели случайно от някой музей?
Джими преглътна объркано. Какво общо имаха музеите с неговия паспорт? Чакай… той нали се представяше тук-таме за музеен чиновник? Но откъде ли е научила?
— Не сте ли? Е, добре… — продължи лекарката. — А защо той е с такава стара дата?
Джими пак не отговори. Тази жена го разпитваше като полицейски следовател и трябваше да внимава, за да не се изпусне. Лекарката продължаваше да го наблюдава замислено, после изведнъж затвори паспорта, усмихна се и каза весело, очевидно сменявайки тактиката:
— Но аз както ви нападнах с въпроси… Прощавайте! Може би ще бъде по-добре, ако вие сам ми разкажете нещо за себе си.
— Слушайте — надигна се решително Джими. — Вие сте лекарка, нали? И трябва да ме прегледате и изучите, нали? Да разберете в какво точно е лудостта ми? Ще бъда искрен с вас, защото и сам почнах да мисля, че нещо ми хлопа в главата. Но първо ми отговорете на няколко въпроса!
Лекарката се изненада. Този пациент говореше твърде нормално. Ала тя беше срещала и други такива, които в обикновен разговор са нормални, а като ги подхванеш на определена тема, веднага се издават.