— Кажете ми моля, има ли в Черно море подводници за екскурзианти? Има ли край брега един подводен дворец? Може ли с водолазни костюми всеки да ходи на лов за риба? И най-после има ли едни много големи самолети, които да летят без хора?
— Има, разбира се — отговори лекарката с тон, който издаваше, че най-малко такива въпроси бе очаквала. — Всички тези неща съществуват. Защо питате?
— Ако тези неща съществуват, тогава значи и аз не съм луд и ще ви моля да ме освободите незабавно.
— Да, но вие не отговорихте на моите въпроси — засмя се лекарката. — Защо сте искали да ви помогнат да заминете за Америка?
— Чудно ли е? Това е родината ми.
— А как сте попаднали тука?
— На този въпрос няма да ви отговоря.
— Страхувате ли се от нещо?
— Не, но това е моя тайна. А защо желанието ми да замина за Америка ви се струва толкова странно?
— Ние не това намираме странно. Учудихме се само, че сте се обърнали за това към белгийското културно представителство.
Джими се усмихна подигравателно:
— Защо се правите, че не разбирате някои неща? Нима не ви е известно, че пътуването за Америка е свързано в днешната политическа обстановка с доста неприятни формалности?
Жената поприсви очи и го изгледа продължително.
— Кога сте роден?
— Защо питате! Нали паспортът ми е пред вас? Там всичко е вписано.
— Но този паспорт наистина ли е ваш?
— Да, за съжаление… — рече Джими.
— Защо „за съжаление“?
— Защото предполагам, че ще ми навлече доста неприятности във вашата, иначе твърде гостоприемна страна.
— Какви неприятности?
— Ами… Лесно могат да ме обвинят в шпионаж и прочее…
— Друг език освен английски говорите ли? Какво е това „шпионаж“?
— Не знаете какво е шпионаж? Ха, ха, ха!
Лекарката стана от мястото си и каза малко официално:
— Другарю Кук, нали все пак ще ни позволите да ви прегледаме?
— Нима мога да не ви позволя? Защо се подигравате с мен? — рече унило Джими.
До вечерта той бе подложен на толкова многобройни прегледи, разпити и процедури, че загуби дори апетит за вечеря и заспа, грохнал от умора и нервно напрежение. А в един от лекарските кабинети до късно през нощта се водеха спорове по неговото състояние.
— Нищо не разбирам! — ръкомахаше отчаяно главният лекар. — По всички, показатели е нормален. А каква е тая мания, че е някакъв друг човек, и то отпреди двеста години? През живота си не съм срещал такъв случай. Старите книги описват манията за преследване като често явление, но то е било през времето на капитализма. Тогава икономическата зависимост на хората, разширената престъпност са пораждали такива душевни смущения. Но сега тя вече не съществува. Чудна работа!
— Може би трябва да го наблюдаваме в извънклинични условия, за да разберем комплекса на смущенията — предложи младата лекарка, в чието отделение беше настанен Джими. — Предлагам да го закараме в Америка. Интересно е как това ще му се отрази. Засега е ясно само едно: манията за преследване го угнетява и поражда тази фиксидея за Америка, където той смята, че ще бъде в безопасност. Нека да го закараме там, другарю управител! Аз съм готова да го придружа…
След дълго обсъждане и подробно уточняване предложението на д-р Молерова бе прието и рано на другата сутрин тя влезе, оживена и усмихната, при странния си пациент.
— Хайде, другарю Кук, пригответе се! Вашето желание ще бъде изпълнено. Можете спокойно да заминете за Америка. Къде бихте желали да отидете?
— В Нюйорк — скокна радостно Джими, но изведнъж пребледня. — Много ви моля, не ми се подигравайте! Аз съм един нещастен душевно разстроен човек. Къде искате да ме карате?
— Не ви се подиграваме. Дори ще отлетим заедно. Аз също имам малко работа в Нюйорк.
Джими я изгледа подозрително. Какъв ли ще е пък този номер сега? Може би нов метод за изследване? Ще го закарат някъде и ще му кажат: ето ти Нюйорк, за да видят как ще реагира. Или пък са го разбрали вече що за човек е и оттук — право в затвора? В такъв случай много по-добре е да бъде наистина луд…
Донесоха му дрехите и той се облече бавно, с треперещи ръце. Лекарката дойде малко след това преобразена във великолепен светъл костюм и голяма пътническа чанта в ръка. Настаниха ги в една от белите коли на института, която ги откара до най-близкия аероплац. Там се качиха на един въртолет и след около десетина минути двамата действително слязоха пред огромната сграда на една аерогара. Джими беше като замаян. Нима наистина щяха да пътуват за Америка? Не, това не можеше да се побере в ума! Някак нереални бяха също така и тези колоси, много по-големи и различни от самолета, с който бе прелетял до Одеса. Те лежаха по безкрайната бетонна писта и повече приличаха на презокеански параходи, отколкото на летателни апарати. Лекарката го поведе напред и те се вмъкнаха в дългата опашка от хора, която пълзеше по витата подвижна стълба на един от тези гигантски цепелини. Опашката се раздвояваше в преддверието, пръскаше се и хората се настаняваха в отделни елегантни кабини — също както се настаняват пътниците в някой международен експрес. Джими гледаше всичко това и му се струваше, че действително е станало нещо страшно с неговия беден мозък.