— И вие сте били журналист моля ви се! — настояваше един, който беше проучил вече биографията му.
Джими Кук огледа с равнодушен поглед колегите си и рече тихо:
— Махайте се от главата ми!
Журналистите уплашено дръпнаха ръце, но десетки магнетофонни ленти записаха, десетки станции предадоха първите думи на човека от капитализма към неговите потомци. И в този момент милиони хора недоумяваха, а други милиони се смееха на това странно приветствие. Тълпата продължаваше да напира наоколо, когато внезапно над летището се понесе един могъщ глас:
— Умоляваме всички другари и другарки да пазят тишина и да не досаждат на другаря Кук! Той е болен и това може да влоши неговото състояние…
Представителят на ОЧ, който говореше по своя портативен високоговорител, повтори молбата си и тогава се случи нещо, което може би щеше да учуди Джими, ако той беше способен да възприема нормално. За миг само над цялото необятно летище настъпи удивителна тишина. Хората се отдръпнаха, образуваха мълчаливо широк коридор, за да пропуснат своя гост от миналото и само репортерите продължаваха невъзмутимо да снимат.
— Здравейте, Джими Кук! — поздрави весело Бентам, като застана от другата му страна. — Ние сме вече стари познати с вас, нали? А как хитро само ни избягахте!
Джими не отговори. Той позна веднага американеца, когото мислеше за предател, ала и това не успя да го оживи. Бентам се почувствува неловко и смутено погледна към приятеля си.
— Аз му разказах всичко и… — започна да му обяснява Светозар на руски.
Качиха се в една дълга блестяща лимузина и мигновено потеглиха с голяма скорост. След тях веднага се проточи безкрайна верига от колите на посрещачите. Джими седеше на широката предна седалка между Бентам, който шофираше сам, и Светозар и гледаше тъжно пред себе си. Скоро навлязоха в града. Улицата се разгъна широка и светла като в ранна пролетна утрин, преди да изгрее слънцето. А най-чудното бе, че тази мека светлина идеше от самото платно на улицата, чийто асфалт излъчваше, едно кротко фосфоресциращо сияние. Ала Джими сякаш не забелязваше това чудо на техниката, което още по негово време предвиждаха някои атомни физици, смесвайки асфалт с разпадащи се радиоактивни продукти. Не виждаше той и грамадните домове с красиви фасади от разноцветен изкуствен мрамор. Не виждаше грациозните виадукти, по които колата се възземаше над пресечките. Той чувствуваше главата си празна, но тази празнота му тежеше и възбуждаше у него единственото желание да легне някъде сам и да спи, да спи…
Бентам бе успял да приготви квартирата си за посрещането на скъпия гост. Наистина той си представяше това посрещане по друг начин, но затова пък сега беше още повече разтревожен за здравето на своето откритие.
— Нали ще хапнете нещо, скъпи приятелю? — засуети се той, когато всички влязоха в просторната и елегантно обзаведена спалня.
— Не искам — поклати глава Джими.
— Но трябва да се подкрепите!
Джими не отговори, седна на кревата и закри лице в шепите си. Светозар и лекарката се спогледаха с мълчалива загриженост.
— Нека си легне да спи! — рече жената. — Ще му направя инжекция и утре ще се събуди като новороден…
Тя разтвори чантата си и заизважда необходимите прибори. Джими повдигна бавно глава едва когато тя приближи до него със спринцовката в ръка, ала веднага подскочи и като настъпено кученце се дръпна в ъгъла на стаята.
— Махнете това! Престанете да ме измъчвате! — заскимтя той с умоляващ глас. Очите му бяха съзрели върху, нощната масичка кутията с ампули. С едри букви на нея пишеше: Витастимулин К.
— Не ставайте дете! От една инжекция ли се уплашихте?
— Махнете я! Стига вече! Какво искате от мен? Кажете какво искате от мен?
— Искаме да сте здрав — отвърна Бентам и се обърна към лекарката: — Може би ще мине и без инжекция, как мислите? Нека не му досаждаме повече!
— Добре — съгласи се тя. — Но хубаво е поне да хапне нещо. Шоколад имате ли?
— Ей сега ще му сваря една чаша горещ шоколад! — викна Светозар, радостен, че може и той да помогне с нещо. Той се чувствуваше тук като у дома си.
Бентам приготви леглото, остави върху него една от своите пижами и като се усмихна, закачливо рече:
— Нали няма да избягате пак, приятелю?
Ала Джими беше изпаднал отново в предишното си вцепенение. Бентам го разсъблече, положи го върху леглото и го покри с копринената завивка. Светозар донесе димящата чаша шоколад, но Атомният човек не го и погледна. Той беше устремил очите си неподвижно към тавана и не реагираше на никакви въпроси и подканяния. Тогава геофизикът помоли двамата да излязат и като загаси лампата, безшумно притвори вратата след себе си. Когато след около час той надникна в спалнята, Джими спеше дълбоко и дишането му беше спокойно и кротко. Върху бузите му личеха следите от засъхнали сълзи, а в ъгъла на устните му блестеше капчица слюнка.