— Е, хайде тогава да тръгваме — подкани той с насмешка.
— Да тръгваме! — стана Бентам решително от мястото си.
Излязоха вкупом на площадката пред стълбата. Един асансьор, който приличаше повече на уютна чакалня за лекарски кабинет, бързо ги понесе към покрива. И тук Джими за пръв път през този ден се разколеба. Пред него неочаквано се разстла едно огромно бетонно летище, чийто краища се губеха и което беше нарязано на големи и в тях по-малки квадрати. Малките квадрати бяха очертани с пъстри фаянсови плочки, а големите свършваха със зиналата паст на широките булеварди. Пред Джими и около него почиваха десетки чудновати машини, някои от които напомняха хеликоптери, а по-нататък, докъдето му очи виждаха, непрекъснато излитаха или кацваха такива машини из бетонните квадрати като рояци деловити пчели от восъчна пита. Всичко това малко приличаше на Нюйорк. Но това там на изток? Тази безкрайна сивосинкава блещукаща равнина не е ли океанът, не е ли Долният залив? Виж очертанията на брега! Не са ли същите? Джими поразтърси глава, сякаш за да се отърве от привидения, и рече с изкуствена веселост:
— Имате опасна техника. Това трябва да ви се признае.
— Да. Но заповядайте! — Бентам застана до един от големите въртолети и подкани да се качват.
Един човек в спортен костюм приближи и се здрависа приятелски с геофизика, като не снемаше любопитни очи от Джими. Беше завеждащият аеропарка при техния жилищен дом. Той твърде настоятелно предложи да води въртолета. Познавал много добре града, а и щял да им даде възможност спокойно да го разглеждат. Бентам се съгласи.
Джими не усети кога се откъснаха от малката бетонна писта и се намериха във въздуха. Вътрешността на самолета беше широка и удобна. Голяма част от стените му бе остъклена и това позволяваше свободно да се наблюдава на всички страни. Изкачиха се високо и пред погледите им се ширна целият огромен град, чийто краища се губеха в нежната слънчева мъглица.
— Заповядайте! — подаде му Бентам един малък бинокъл и Джими го вдигна към лицето си с разтреперани пръсти. Това, което виждаше долу и около себе си, беше едно твърде странно зрелище. Този град наистина смътно приличаше на Нюйорк по формата на своите квартали. Островърхите ъгловати кули на небостъргачите ги нямаше. Нямаше го Манхатан, който от птичи поглед приличаше на рядка гора от високи вкаменени дървета. Всичко беше равно и само тук-таме стърчеше някоя по-висока сграда. Ала формата на острова беше същата. От двете му страни течаха широки реки. По тях — параходи, параходи. Ха! Колко много прилича това на старата добра Хъдзон! Ето тя влиза в морето… Горният залив — малък, с формата на разкривено балонче, после един къс проток (Не е ли това Нарроуз?), после — Долният залив, ставащ все по-широк и по-широк, докато на хоризонта се слее с безкрайната линия на океана.
Въртолетът едва пълзеше из въздуха и често спираше като закован, ала под тях картините се движеха като в калейдоскоп. Джими свали за миг бинокъла и потърка очи. По дяволите! Халюцинираше ли? Та това може да бъде само Лонг Айленд! И без бинокъл виждаш как се е проточил и как е забил островърхия си нос далече в морето.
— Ще ми позволите ли да ви обясня някои работи? — наруши Бентам продължителното мълчание. Гласът му беше сериозен, но в него трепна и една дяволита нотка.
— Да чуем — отвърна Джими с гробовен глас. — Искате да ме убедите, че това е Нюйорк? Добре, но трябва да ви кажа, че досега видях твърде малко прилика.
— Ние ви предупредихме, че се е променил. И все пак не толкова много, както някои други градове. Погледнете, сега се намираме над остров Лонг Айленд. Реката с многото мостове е Ист Ривер. По ваше време те са били само четири. Районите Куинс и Бруклин, които са на острова, едва ли ще ги познаете, защото цялата тежка индустрия е изместена или преобразувана. Впрочем чакайте! Ало, Били! Свали ни, ако обичаш, колкото се може по-ниско над Бруклинския мост!
Моторите зашумяха. Самолетът се обърна и заслиза над реката. Отдясно изплува познатата стоманена плетеница на Бруклинския мост. Джими потръпна. Мостът несъмнено беше същият. Построен през 1883 година, той представляваше тогава едно от чудесата на техниката, но и днес хората на комунизма му се удивяваха така, както по времето на Джими цивилизованите граждани се възхищаваха от стария Римски водопровод или от Хеопсовата пирамида. Колко пъти бе минавал той по този мост и ако го попитаха как изглежда, едва ли би могъл да каже, ала сега, когато го видя пред очите си, той го позна така, както би познал веднага дядо си, чийто образ отдавна бе забравил.