— Същият е, нали? — попита Бентам и без да дочака отговор, продължи: — Онзи остров оттатък е Стейтън! Там е старият квартал Ричмънд, но него горкия съвсем няма да познаете. Той се е променил най-много.
Въртолетът отново се издигна и Бентам заобяснява бързо и нетърпеливо, сякаш се боеше да не го прекъснат:
— Ей там наоколо са някогашните предградия Ню Арк, Джерси Сити, Патерсън, Йонкерс, а сега те са почти в центъра на града. Та вижте само докъде се е разширил! Били, братко, карай пак над стария център!
Набраха височина и бързо се стрелнаха към Манхатан. Двадесеткилометровите широки авенюта все така го разсичаха на равни части от юг към север. Джими неведнъж бе летял над Манхатан и тази картина му беше позната.
— На източната част ли е Харлем? — запита Светозар.
— Да, между реките Ист Ривер и Харлем. Но нашият приятел никога не ще познае бившия негърски квартал. Там и сега живеят повечето негри, ала вижте как изглежда!
Действително тази част на острова, гдето някога тънеха в мизерия стотици хиляди негри, китайци и европейски емигранти, сега по нищо не се отличаваше от другите. Нямаше ги сивите мрачни казарми, които приличаха на големи мръсни сандъци от бетон, нямаше бараките по брега на реката. И тук от високи светли сгради с равни покриви непрекъснато излитаха самолети, и тук по големите булеварди се зеленееха рошавите корони на дърветата, разстилаха пъстроцветните си поли паркове.
Джими бе престанал да слуша обясненията и слисано рееше безцелни погледи над това море от сгради, набраздено само от прорезите на улиците и лъскавите извивки на каналите и реките. Бентам забеляза това и се наведе над ухото на човека, който седеше зад кормилото. Прошепна му нещо и усмихнат отново се обърна към Джими:
— Приятелю Кук, искате ли да се разходим двама с вас пеша по Бродуей и Петото авеню?
Джими трепна. Една малка надежда, че всичко това, което досега бе видял и чул, все още не е истина, проблесна в съзнанието му. На Петото авеню се намираше неговата редакция. На Бродуей той всеки ден си пиеше аперитива и флиртуваше с Лулу от „Занзибар“.
Лазов се опита да възрази, ала геофизикът го прекъсна:
— Не, по-добре е да сме сами!
Въртолетът направи кръг и заслиза неусетно надолу. Скоро от двете му страни се спуснаха като завеси гигантските стени на сградите. Проблясваха прозорци, пъстрееха украшенията на фасадите. Малък тласък… и те се намериха върху гладък като огледало плац, заобиколени от десетки самолети с най-разнообразни и причудливи форми.
Бентам подаде ръка на Джими, помогна му да слезе и го поведе през един подземен тунел, чийто мрамор така отразяваше бледата флуоресцентна светлина, че не се забелязваше почти никаква разлика от сиянието на слънчевия ден, което лежеше над града. Излязоха на широкия тротоар и Джими видя оттам как лекарката и Светозар им махаха с ръце през прозореца на издигащия се въртолет. Необикновената красота на многоетажните домове не направи на Джими впечатление. Това той бе видял и в Одеса, и в София. Ала изведнъж… Какво беше това? Поиска му се да разтърка очите си. Затвори ги, отвори ги пак. Не можеше да бъде! Та ето я милата, родната, до болка познатата Бродуей! Същите огромни реклами в червени, сини, зелени ярки светлини; филмови плакати с голите крака на Рита Хейуърд и стандартната усмивка на Хеди Ламар. Насочени пистолети, а зад тях зловещия ковбойски силует на Гери Купер. „Пакард, Кока-кола, Паркер, Кямел…“ — поглъщаше с ненаситни очи Джими познатите марки на коли, на питиета, на писалки, цигари. Да, това беше неговата Америка, сгушена между грозните зъбери на небостъргачите и заключена в дъното от островърхата кула на черквата. Но сега тук почти нямаше хора. Редките минувачи се спираха и оглеждаха рекламите, а така оживеното някога платно на улицата беше празно.
— Как ви се струва? — засмя се Бентам. — Това познато ли ви е?
Джими не отговори. Дишаше тежко и прекъснато. Тогава геофизикът го хвана дружески под ръка и съчувствено се наведе над него.
— Да, приятелю, обаче това е само една част от вашата Бродуей, оставена да съществува като музеен експонат. Уви! Но нека продължим…