— Слушайте, Джими Кук! — продължи по-високо Бентам. — Аз ви разбирам и съчувствувам, но това, което стана с вас е непоправимо. Ще трябва да живеете при комунизма. А това, уверявам ви, няма да бъде никак лошо. Ние ще ви помогнем да разберете нашия живот и да заживеете с нас. Та разберете най-сетне, че не ви заплашва нищо! Вие би трябвало да се радвате… Вместо сега да сте никому неизвестен, изгнил в земята предшественик, станахте съвременник на един нов свят…
Бентам съзнаваше, че не казва може би това, което е нужно, ала неподвижното мъртвешко лице пред него го дразнеше и забъркваше едновременно и той напразно търсеше по-силни изрази, за да го извади от това вцепенение. Още дълго се стара той да говори кротко и успокояващо. После нервите му не издържаха. Той сграбчи отпуснатия Джими през раменете и така силно го разтърси, че главата му се залюля сякаш прекършена.
— Хей, Джими! Съвземи се! Какво си се размекнал като гъба? Пред теб е един живот хубав и интересен… Цялото човечество ще те гледа като галено дете. Колумб, когато е открил Америка, е подскачал от радост, а ти…
Джими бе отворил очи, но го гледаше така, сякаш го виждаше за първи път. Постепенно кръвта се върна в лицето му.
— Дай ми една цигара! — проговори той ненадейно.
Бентам зарадвано се изправи и бързо му поднесе кутията и запалката. Джими вдъхна няколко пъти дълбоко и пак така неочаквано през облака от дим като плах слънчев лъч заигра бегла усмивка на безкръвните му устни.
— Значи така, подскачал от радост?
Геофизикът облекчено се засмя:
— При това Америка тогава е била дивашка страна, а ти откриваш една Америка сто пъти по-хубава от твоята.
— Да — рече бавно Джими и в тази думичка се долавяше примирение. — Но Колумб е търсил Америка, а аз нито съм търсил, нито съм искал вашия комунизъм. После… Той е имал на кого да се похвали, че е открил Америка, а аз?… Не ми остава нищо друго, освен, както казвате вие, комунистите, да си направя самокритика…
— Ето така те искам! Няма място за отчаяние! Всичко е толкова весело и хубаво! Гледай например — Бентам разлисти вестниците, които беше донесъл. — Има ли нещо по-интересно и по-комично от това, човек да чете собствения си некролог? Това събитие за пръв път се случва в историята на човечеството. Четете, Джими Кук!
Развълнуван и зарадван, геофизикът му говореше ту на „ти“, ту на „ви“. Джими поиска отново да се усмихне, ала успя да постигне само една разкривена и разтреперана гримаса. Пред лицето му се разстилаше един брой от вестника, в който работеше някога. Тлъсто черно заглавие съобщаваше в сензационен дух за неговата смърт. Под него се мъдреше един малък портрет на собствената му наперена физиономия. Бентам разгърна и следващите броеве, в които се съобщаваха подробности по геройската смърт на храбрия журналист. Джими не можа да си спомни нито една от тези подробности и находчивостта на някогашните му колеги го развесели. При това за разлика от някога в некролога те го хвалеха. Джими си представи как ли са се радвали завистливите му колеги, когато са писали тоя некролог, и изведнъж се сети, че всички тези хора отдавна са мъртви, а той самият е жив. Жив! Жив! И тази къса думичка звънна в съзнанието му с такъв възторжен, победоносен тон, че той за миг забрави всички страхове и тревоги, които така жестоко го бяха измъчвали през последната седмица.
— Е, няма какво… — рече той бодро. — Трябва да се живее. Аз, знаете ли, и по-рано съм си мислел, че комунизмът е велика сила и че рано или късно ще победи в целия свят.
Бентам се усмихна:
— Слушай, братко, знам, че няма да ти бъде леко да се промениш, но това се налага. Сега хората са съвсем други…
Джими преглътна смутено. Беше забравил, че неговото име и писанията му фигурираха в този музей под рубриката „Врагове на комунизма“. Той сведе очи и погледът му падна върху оголената китка, на която блестеше Бентамовият часовник.
— Аз тогава… на острова взех вашия часовник… — смутолеви той и бързо откачи верижката.
— Нищо, нищо. Нека да ти бъде спомен от мен. Набавих си вече друг. Но хайде да вървим! Предстои ни много работа. Трябва да се въоръжим с голямо търпение. Днешните журналисти не са по-малко досадни от колегите си по твоето време, а ти сега си една световна сензация.
Чудесната въртяща се стълба скоро ги изсипа пред входа на музея и двамата отново се намериха на улицата, която гъмжеше от хиляди коли и пешеходци. Джими изведнъж се почувствува в своя Нюйорк като жалко и объркано селянче, попаднало за пръв път в града. Така силно му се натрапваше сега смайващата грандиозност на сградите, на превозните средства, на паметниците, сред които се движеха великолепно облечени едри и хубави, но някакси чужди нему хора.