— Дайте ни моля автограф, другарю Кук! — развикаха се те с разнозвучните си гласчета.
Поласкан, Джими хвърляше усмивки на всички страни и ловко се подписваше в бележниците.
— А вие ще ми издадете ли паспорт? Искам да ме отчислите от списъка на умрелите и да ме запишете между живите.
Момичетата се разсмяха. Веселието не стихна и когато едно от тях съсредоточено започна да попълва на машина нужните данни. Всяко обяснение на Джими предизвикваше нов прилив на смях.
— Значи баща ви е бил собственик, на ресторант? Хей, момичета, чуйте: собственик на ресторант!
— А кога сте роден?
— На 18 декември 1926 година — отвърна сериозно Джими.
— Ах! — почти изписка девойката. — Сега сме 2151 година. Това се казва възраст! Но знаете ли, никак не ви личи. — Тя го погледна дяволито и се заля в кръшен и звънък смях.
— А с какво се занимавахте?
— Пишел статии против комунизма — превари Бентам с отговора си.
Всяка графа от картоните и паспорта създаваше чрез комичното несъответствие повод за нови шеги.
— Женен ли сте? — питаше служителката.
— Как може? — възмущаваше се Джими. — Та аз съм още толкова млад? Само на двеста двадесет и пет години.
— Последният ви адрес? — гласеше следващата графа.
— Антарктида, глетчер номер десет, на третия етаж под ледовете.
— Но все пак какво да пишем?
— Не зная, ако пишете някогашния ми адрес, той отдавна вече не съществува.
Криво-ляво сред смях и закачки картоните и паспортът бяха най-сетне попълнени и девойката се изправи, за да му връчи паспорта.
— Стойте — викна Бентам и бързо извади от джеба си малкия фотоапарат, с който никога не се разделяше. — Това е исторически момент и трябва да се документира. Забележете: един капиталист става гражданин на комунистическото общество!
— И при това доброволно! — каза Светозар.
Бентам изщрака няколко пози. После те любезно се сбогуваха с веселите момичета, които ги изпроводиха чак до вратата и се отправиха в службата за разпределение на квартирите. Тук имаше доста посетители. Мнозина от тях също така познаха възкръсналия от миналите епохи човек и поискаха веднага да му отстъпят мястото си, ала Бентам не се съгласи.
— Не разбирам защо трябва да чакаме, щом хората ни позволяват да ги прередим — възмути се Джими, когато тримата чинно седнаха в чакалнята.
— Не ти се сърдя, че не разбираш това, братко — отвърна Бентам. — Дано само по-скоро го разбереш. Хората правят това от любезност, а равноправието си е равноправие. Не си нито бременна жена, нито стогодишен старец. Само те се ползуват у нас с предимства.
Редът им обаче дойде много по-скоро, отколкото предполагаше Джими. Посрещна ги един едър, малко прегърбен служител с леко побелели коси. Той се ръкува с тримата и изрази голямата си радост да се запознае лично с Джими Кук.
— Другарката ми и моите деца няма да ми простят никога, ако разберат, че съм се срещал с вас и не съм ви поканил да ни дойдете на гости — обърна се той към Джими. — Аз зная, че навярно такива покани получавате много, ала от все сърце ви моля, отделете време да посетите и нашия дом!
— Разбира се, ще дойда. С удоволствие — каза Джими, трогнат от любезната покана и съобразил бързо, че познанството с човека, който разпределя квартири, може винаги да бъде от полза.
— Сега да видим къде да ви настаним! — продължи с приятна деловитост служителят. — Вие, другарю Бентам, какво ще кажете? Нещо по-специално? Близко до вашата квартира? Имаме сега там прекрасни новопостроени домове. Мисля, че можем да дадем на нашия скъп гост от миналото един по-големичък апартамент.
— Не, другарю — каза строго Бентам. — Нека бъде близко до моята квартира, но в никакъв случай не нещо по-специално, както се изразявате! Обикновено жилище за сам човек.
— Добре. Има значи в близост до вас една квартира, която наскоро се освободи. Е, ние можем да извършим някои подобрения в нея.
— Никакви подобрения! — възрази отново Бентам. — Този другар — той посочи българина — ще избере новите мебели, от които има нужда. Дайте ни бележка и впишете адреса в паспорта!
Джими стоеше до него и лицето му ту бледнееше, ту се покриваше с червени петна. Но когато излязоха навън, не успя да сдържи гнева си: