С приятелска грубоватост геофизикът неведнъж беше преодолявал нерешителността на Джими.
— Ало, другари — обади се един глас току под носа им и Джими трепна уплашено. — Летите добре, но не се отдалечавайте много! Такъв е правилникът. Не ни принуждавайте да ви върнем!
— Това пък какво беше?
— Предупреждение от инструктора. Летим с учебна машина и те са длъжни да контролират полета й.
— Та ние сме доста далече, откъде знаят какво правим?
— Наблюдават ни на контролния екран. Но хайде, приятелю, не се отклонявай, а поеми управлението!
Джими седна на неговото място и плахо стисна дръжката на волана в ръцете си.
— По-смело! По-смело!
Машината беше изумително послушна. Движеше се плавно и меко натам, където я насочваха ръцете на пилота, и Джими скоро се успокои. Сърцето му се отпусна, развесели се и лека-полека се изпълни с онази приятна лекота, която може би изпитват само птиците, рейнали се в необятния простор на своето въздушно царство. Отначало колебливо, после все по-решително той си позволи дори да направи и някои от фигурите, които му беше показал Бентам. Витлата без задръжка обръщаха самолета на всички посоки. Нямаше никакво пропадане, скърцане, несигурност. Оказа се, че да управляваш такъв самолет е по-лесно, отколкото да се научиш да караш велосипед. Опасността от катастрофа при това бе сведена до минимум, защото в случай на повреда в мотора витлата се обръщаха от само себе си и влизаха в ролята на парашути, които сваляха машината плавно надолу.
— Карай на плаца! — рече Бентам.
Джими обърна и увеличи скоростта. Лицето му сияеше.
— Ще те стоваря и ще излетя после сам.
— Не те съветвам. Изкарай най-напред курса и после!
— Бих желал да ти покажа, че не съм страхливец.
— Зная, че не си! Въпросът е за предпазливостта. Не вярвам да се съгласят и инструкторите. Но да видим най-напред как ще кацнеш.
Бентам следеше слизането на машината, готов всеки момент да сграбчи в ръцете си волана. Ала всичко мина благополучно. Колелетата се плъзнаха по тревата и конвертопланът се закова точно на старото си място.
— Браво, браво! — посрещна ги засмян инструкторът. — Такова кацане не всеки може да направи от първия път.
— А дали е позволено сега да излетя сам? — попита Джими самонадеяно, уверен, че ще му откажат.
— Защо не? С такава машина и пеленачета могат да летят сами.
Атомният човек усети как една неприятна студенина го рязна под лъжичката. Защо ли му трябваше да се перчи? Бентам го гледаше с иронична усмивка и чакаше.
— Хъм — рече Джими. — Дали всичко е в изправност?
Той се наведе и започна да оглежда корпуса на самолета като същински специалист. Разбира се, не виждаше нищо, но трябваше някак да прикрие смущението си.
— Всичко е наред — отговори инструкторът. — А и ние ще следим отдолу и ще ви даваме указания, ако стане необходимо.
Джими отново срещна насмешливата усмивка на приятеля си. Това го ядоса и той за втори път, но сега вече решително се вмъкна в кабината.
— Така… Добре… Като наберете височина, обръщате витлата… — съветваше го инструкторът.
Джими затвори стъкления купол над главата си и изведнъж се почувствува самотен и несигурен. Ала можеше ли да се върне? Бентам е приготвил вече някоя от хапливите си забележки. Трябва да му покаже, че и хората от миналото струват нещо, че напразно го подиграва за неумението му да живее като днешните хора. Той стисна зъби и включи мотора. Конвертопланът потръпна, размърда се и се вдигна нагоре с лекотата на детско балонче, понесено от вятъра. Инструкторът и Бентам изтичаха в сградата, където се намираха пултовете за далечно управление и наблюдаване.
— Вие си гледайте работата! — рече Бентам. — Аз ще го наблюдавам. Апаратът ми е познат.
— Не може. Отговорността лежи върху мен!
Инструкторът завъртя един бутон и на светналия екран се появи първо опашката, после целият конвертоплан. Джими правеше широки кръгове и като че ли не смееше да се отдалечи от летището.
— Карай над морето! — викна му геофизикът по микрофона. — Там е по-безопасно и по-спокойно. Не се бой, ние сме насреща.
Джими послушно насочи носа на самолета към безкрайната водна равнина, чийто вълни кротко проблясваха под слънчевите лъчи. Няколко подобни конвертоплани минаха съвсем близко до него и в уплахата си от сблъскване Джими едва успя да забележи зад прозорците им някакви оживени дребни личица. „Деца! — помисли той. — Деца карат самолети!“ Това го изпълни със странно огорчение. А той си мислеше, че проявява някакъв героизъм. Той завъртя волна с намерението да свие наляво към брега. Стори му се, че лостът се придвижи прекалено леко. Погледна през стъклото и видя, че самолетът не бе се отклонил нито на милиметър от курса си и продължаваше спокойно да лети навътре в океана. Завъртя дръжките на другата страна. Напразно! Воланът се плъзгаше като откачен. Побиха го тръпки.