— Нещо става с машината! — викна той. — Хей, Бентам, инструкторе, става нещо…
Микрофонът пред него мълчеше. Слънцето продължаваше весело да грее. Наоколо все така прелитаха самолети, долу все така стотици лодки пореха малките бляскави вълни и една слънчева тишина цареше наоколо, която се стори на Джими изпълнена със злокобно спокойствие. Природата сякаш виждаше, че конвертопланът продължава да носи пилота си към гибел, но това с нищо не помрачаваше усмихнатото й светло лице.
Изпотен, Джими не преставаше да върти волана на всички посоки, натискаше копчета, буташе всевъзможни ръчки. Усилията му оставаха без резултат. Изведнъж витлата се обърнаха сами и самолетът се стрелна с главоломна бързина надолу. Джими запъна крака в педалите и с всички сили опъна волана към себе си. После затвори очи. Черносинята водна шир запълни вече лицевото стъкло и Джими се видя да лежи безжизнен в своя стъклен ковчег на морското дъно. Той помисли, че трябва да се прекръсти, но ръката му не мръдна от кормилото. Помисли, че това е краят и не можа дори да се уплаши. Дотолкова ужасът бе оковал сърцето му. Ето сега ще се разбие в тежките вълни и акулите радостно ще завъртят опашки около него!… Ала удар не последва. Вместо това Джими усети могъща подемна сила, която болезнено го преобърна и заиздига нагоре. Отвори очи. Самолетът беше прицелил нос в белите облачета, които плуваха из мътната синилка на есенното небе.
— Хей, хей, Бентам! — закрещя отново Джими, изтръгнат от вцепенението. Сега ужасът го разтърси с нови пристъпи. Още веднъж ли трябваше да преживее края на своя живот? Кой се подиграваше така жестоко с него? Каква беше тази съдба, която си играеше така безмилостно с живота му?…
Стигнал до облаците, конвертопланът отново се преобърна като свредел, спусна се ниско над вълните, изправи се и в нисък хоризонтален полет се отправи към брега.
Когато Джими дойде на себе си, машината стоеше неподвижна с изгасен мотор на малкото летище сред парка. През стъклото на кабината му кимаха веселите лица на Бентам и инструктора, който с жестове му сочеше ръчката за отваряне на вратата.
— Отлично! — каза инструкторът, когато Джими се надигна от седалката. — Ще станете превъзходен летец.
Джими гледаше слисано ту Бентам, ту инструктора, ту самолета, ту себе си. Какво беше станало? Как се озова тук жив и невредим?
— Добре летеше — каза и Бентам с подчертана снизходителност. — Как е самочувствието?
Джими не отговори и позалитайки като пиян, се отправи към пейката, която се намираше пред командната постройка.
— Какво ти е? Случило ли се е нещо? — попита геофизикът, като приседна до него.
— Нищо ми няма. Вие нали гледахте?
— Разбира се. Особено лупингите, които направи, бяха превъзходни.
„Значи все пак е имало лупинги?“ — помисли Джими и замълча, като напрягаше мозък да си спомни какво бе станало след тия проклети лупинги. После въздъхна и рече с изкуствена пренебрежителност: — Ха, още няколко пъти да излетя и ще видиш какви фигури ще правя. Това не беше нищо!
В същото време той съзнаваше, че за нищо на света не би се качил втори път на такава машина сам. Бентам се усмихна тънко и го потупа по рамото.
— Хайде да вървим! От утре ще идваш тук на курсове. Ще летиш, колкото ти се иска.
През целия път Джими мълчеше с угрижено лице. Кошмарът на това летене не напускаше съзнанието му и той напразно се мъчеше да разгадае загадката на чудотворното си спасение. Неговата упорита гордост обаче не му даваше да потърси съвет. А Бентам сякаш не забелязваше неговото състояние и непрекъснато подхвърляше закачки или му обясняваше пътьом видени неща. Едва на масата в ресторанта, където се отбиха да обядват, геофизикът предпазливо го запита защо е така угрижен.
— Мисля си нещо — отвърна Джими неохотно.
— Джими Кук — рече усмихнат Бентам. — Ще ми се разсърдиш ли, ако ти кажа една истина?
— Че защо да ти се сърдя?
— Забелязал съм, че понякога се сърдиш, когато ти казват истината. Струва ми се, трудно ще разбереш сам какво е станало през време на твоя полет. Затова искам да ти обясня. Инструкторът, като видя, че ти летиш добре, се залиса в други работи и аз използувах отсъствието му, за да си направя една шега. Сега ми е мъчно за това. Не трябваше да я правя и искрено ти обещавам, че вече никога няма да си правя такива шеги с теб. Нали няма да ми се сърдиш? Сам не зная защо го направих…