— Е, какво толкова си направил?
— Тези учебни самолети могат да се управляват и от земята чрез радиовълновия апарат. Изключих, без да те предупредя, твоето управление и почнах аз да те управлявам. Лупингите също аз ги направих. Искаше ми се да те поуплаша малко и да чукна самомнението ти. Много ли се уплаши?
— И сега се радваш? — рече мрачно Джими.
— Не се радвам, а съжалявам.
Джими се опита да преглътне обидата.
— Нищо. Простено да ти е от мен… Слушай бе, човек, ами я си представи, че имах слабо сърце?
— За сърцето ти не се безпокоях — засмя се облекчено геофизикът. — Мислех си само да не направиш нещо от страх…
— Ха, напразно си се страхувал! Както виждаш, мъчно мога да бъда изплашен. И все пак съгласи се, че не е почтено да се опитваш да ме плашиш с неща, които не познавам!
— Съгласих се вече и те помолих за прошка.
— Значи ти утре заминаваш? — отклони Джими разговора. — А защо не ме вземеш със себе си?
— С удоволствие бих го направил, но не е полезно за теб. Време е вече да добиеш самостоятелност. Но аз ще идвам поне два пъти в месеца, а и визофона е на наше разположение и всяка вечер може да се разговаряме.
Бентам неохотно се разделяше с атомния Джими. Той беше се привързал към него и се вълнуваше от съдбата му със загрижеността на баща, който има палав и немирен син, за чието възпитание е отговорен.
— Скучно ще ми бъде без теб — призна Джими.
— Е, ти не си от тия хора, които дълго се оставят да скучаят. Ще намериш приятели, развлечения, колкото щеш. В това отношение не се безпокоя за теб. После… ти нали постоянно твърдеше, че ти досаждам?
— По-добре е да ти досажда някой, отколкото да нямаш с кого да си кажеш една приказка.
— Ще намериш, ще намериш. Нашите хора няма да те оставят така. Хайде сега да вървим да си починем малко, че довечера ни чака веселба.
Този ден жителите на дома, в който се беше настанил Джими, уреждаха в негова чест тържествена вечеря.
— Кой знае каква ще бъде и тая веселба! — рече Джими по пътя. — Омръзнаха ми тия банкети. Ще седим, хората ще ми се хилят насреща, а ти ще ме ръчкаш под масата, за да не се напия.
Геофизикът се засмя:
— За ръчкането… пак ще те ръчкам, защото нямаш чувство за мярка.
— Аз ти разказвах вече за оная сватба на морското дъно — натъжи се Джими. — Това беше истинско веселие! Тия българи умееха да се веселят! Какво стана, не можа ли да откриеш дирите на девойката, за която ти разказвах?
— Защо ти са дирите й, щом тя не те е харесала?
— Ех, де да знаеш! Може пък да се е разкаяла. Още не съм се убедил, че женските сърца са се променили много за тия двеста години. Все пак аз съм една знаменитост…
— Ти по-малко разчитай на това, братко мой! А що се касае до женските сърца, ще ти призная, че ние, днешните мъже, все така малко ги разбираме, както и по твое време.
Когато се върнаха в квартирата, Джими отново усети смътното радостно чувство, с което бе се събудил сутринта, чувство, че му предстои нещо хубаво, че в такъв хубав дом не може да не живее добре и да не излита ново щастие. С нескривано удоволствие той облече копринената пижама и се изтегна в мекото легло. Мислите му, за кой ли път, литнаха да търсят момичето, чийто образ не преставаше да го вълнува. Бентам го наблюдаваше изпитателно, но не продума нищо и легна мълчаливо на един от широките дивани в кабинета. Модрата ведрина, която лъхаше от климатичната инсталация, разположена зад тапетите на стените, предразполагаше към тихо съзерцание и приятна почивка.
Вечерта Джими облече един от новите костюми, които бяха избрали с Бентам. Докато се въртеше пред огледалото, той не можеше да се начуди на удивителната лекота и еластичност на плата, който блестеше в гънките с тъмносините отблясъци на горена стомана. Бентам беше му обяснил, че тия платове се правят от изкуствени влакна, които се покриват от двете страни с микроскопично тънък пласт от различни метални сплави. Ризата, която избра сега към костюма, беше направена от сребро и хармонираше приятно с цвета на дрехата. Геофизикът отскочи до квартирата си и се върна оттам също така елегантен и разкрасен.