— Какво ще се допитват? — изръмжа Джими с пълна уста. — Предимствата са толкова очевидни.
Той обърна гръб на апарата и замислен продължи закуската си. Съобщението беше го поразило. Изкуствени слънца! Човекът запалва едно слънце и стопява ледовете от цял континент, запалва друго и премахва досадната зима над един огромен град. Колко далеч бяха отишли човешките възможности! С какви грандиозни мащаби работеха хората днес! Джими неволно се почувствува съвсем дребничък и нищожен. Какво можеше той? Какво беше той, та винаги е живял със самочувствието на господар на вселената? Едно жалко пале, което някога се ребчеше да учи другите на ум и разум с глупавите си статии, а сега…
От екрана се чу женски глас:
— Граждани на моя роден град! — викаше една млада девойка, която бе заела мястото на говорителя и разпалено ръкомахаше така, както ръкомахат хора, които за пръв път застават пред такава трибуна и непреодолели смущението си, бързат да кажат наведнъж всичко, което им идва в главата. — Хрумнало им на някакви инженерчета да отнемат нашата зима. Аз разбирам всички икономически предимства на този проект, готова съм и да оправдая някои стиснати статистически и счетоводни душици, но кажете ми, вие, които зиме обличате топлите кожуси, вие, които нарамвате ските всяка неделя, за да отидете в Апалачите да се пързаляте, и най-сетне вие, които обичате да съзерцавате нощем звездите, които няма да забравите оная топла пролетна нощ, когато сте вървели до любимия си човек и сте се взирали в смътните очертания на лицето му или сте милвали позлатените му от лунния блясък коси, кажете ми вие, ще се съгласим ли да ни отнемат всичко това?
— Тая пък кой я пусна пред микрофона? — засмя се Джими.
— Обръщам се към младите — задъхваше се девойката, — към тези, на които звездните нощи са не по-малко, а може би и по-скъпи от деня. Другари, нека да не допуснем да ни ги отнемат! Нека онези, на които зимният студ е неприятен, да вървят да живеят на Екватора или в Хавайските острови, ако искат; нека тези, които смятат, че ще се чувствуват по-добре без лунни вечери, да вървят в Антарктида! Там има място за всички. Ние обичаме нашия Нюйорк с всичко: и със зимата му, и с неговите топли или студени, лунни или беззвездни нощи…
След момичето, което завърши с призив всички да гласуват против предложения проект, пред екрана се заредиха различни лица на мъже и жени. Едни одобряваха проекта, други го отричаха. Едни говореха язвително, други спокойно, с много доводи, с убедителни аргументи. Един не по-малко разпалено от девойката рисуваше какви чудеса могат още да извършат тези стотици хиляди хора, чийто труд ще бъде освободен от изкуственото слънце и тласнат в друга насока. След него възрастен професор доказваше, че човекът в този си етап на развитие няма нужда заради някакви икономии, па колкото и големи да са те, да обеднява живота си, да се лишава от многообразието на природата. Трети се шегуваше с пламенността на девойката, открила тази странна за Джими дискусия, и я уверяваше, че напразно се безпокои, защото любовта си е любов и тя с не по-малка сила и красота ще вирее и под изкуственото слънце. Една стара жена с удивителна за възрастта си живост пращаше всички противници на проекта да вървят да живеят на Северния полюс, където зимата траела десет, а нощта шест месеца от годината. Веднага след нея някакъв артист, без да добавя нещо от себе си, само прочете едно наистина много хубаво, както се стори на Джими описание на светла зимна нощ от книгата на един писател.
Джими се развесели. Това се казваше свобода на словото! Той слушаше с еднакъв интерес и едните, и другите и скоро не знаеше вече кои имат право и кои не. Накрая той само реши, че ако този проект беше предложен по негово време сигурно нямаше да се осъществи, а може би и неговите създатели скоро щяха да бъдат намерени сгазени от кола или пък убити из засада, защото Дженерал електрик пък и стотиците други фирми, които монополизираха нощния живот на Америка, едва ли биха се съгласили да фалират заради някакво изкуствено слънце.
След малко първият говорител закри обсъждането, като съобщи, че на другия ден изказванията ще продължат. Джими изгаси апарата и се приготви да излиза. Не знаеше къде ще отиде, но не му се седеше в къщи. Не обичаше усамотението, а и съвсем не беше от онези хора, които наричат домоседи.