Навън грееше есенното слънце, но въпреки обилните му лъчи Джими усети как острият ветрец, който идеше откъм залива, прониза пардесюто и запъпли с неприятна студенина по кожата му. Той с усмивка помисли, че не е зле сега да има още едно изкуствено слънце, но дотогава трябва да се снабди обязателно с балтон.
Нюйорк живееше своето спокойно и делово ежедневие, направлявано от някаква тайнствена и мъдра сила. Нямаше предишната любима и до болка позната на Джими трескавост, породена от лудата гонитба на долари. Хората, едри и хубави, се движеха бавно, стъпваха важно с осанката на милиардери, които напълно съзнават своята непоклатима власт, влизаха и излизаха в магазини и ресторанти, спираха се да разговарят за времето, поглеждаха слънцето и понякога изведнъж се оживяваха, спомнили си навярно за новия проект. Дори и от безкрайния и бърз поток на колите лъхаше същото спокойствие и сигурност.
„Да, те може би имат право да бъдат спокойни и сигурни“ — мислеше Джими, като се оглеждаше и често спираше поглед върху лицата на минувачите. Да бъдеш обезпечен, горд и свободен — това е била мечтата на стотици поколения. Това беше стремежът и на всички онези хорица от типа на Джими, които през целия си живот се въртяха в изнурителния водовъртеж на бизнеса. Някои, много малко, разбира се, успяваха да изплуват. И тогава те започваха да се движат също така бавно, с гордото самосъзнание на господари, ала биваха вече стари, с отпуснати шкембета, със склерозирани артерии. Те се пропиваха, развратничеха, защото властта над себеподобните винаги развращава и тогава на лицата им гордостта се сменяваше с жълтия печат на животинския страх пред смъртта. От този страх те не можеха да се спасят, защото цял живот бяха мислили само за себе си, а това, за което се бяха грижили толкова, за което бяха се борили със зъби и юмруци, се оказваше накрая така съмнително в своята непоклатимост, че и най-простият човек не можеше да не види безполезността на своите усилия.
Тези хора, които сега след двеста години вървят из улиците на града, където вече стотици милиони бяха се раждали, живели и умирали, тези хора същите ли са? Към какво се стремят те? За какво живеят? По-щастливи ли са! Не им ли липсва властта над хората, защото са изградили пълно равноправие? А нали тази власт винаги е била източник на най-голямо щастие, винаги е била цел на милиони амбициозни души, които не са се задоволявали само с материалната независимост?…
Джими срещаше и радостни, и замислено — съсредоточени, и замечтани, и печални лица. Гледаше ги и мислеше. Мислите му идваха хаотично, безредно, неоформено, защото нямаше навика да мисли отвлечено, да философствува и сега всъщност не поставяше всички тези въпроси, а по-скоро ги съзнаваше смътно, като пробудена съвест, като неясно желание да разбере този нов свят. Навремени му се струваше, че сънува. Струваше му се, че си е умрял съвсем естествено и че е попаднал в рая. Тогава той вдигаше плахо ръка да се прекръсти или мислено се молеше, макар никога да не беше вярвал истински. „Боже господи, какво ти направих, та ме пращаш в рая? Та аз си бях един най-обикновен грешен американец! За рая ли съм аз?“ Това той го казваше в мислите си повече на шега, но зад тази шега се криеше острата болка на неразбирането и страхът пред новото, в което не можеше да намери път.
Ала Джими Кук не беше от онези хора, които дълго се измъчват с трудни въпроси. Вродената жизненост на здравия организъм и неспокойната кръв, несвикнала на физическа леност, винаги бързо надделяваха над колебанията, тласкаха го несъзнателно към деятелност. В неговите жили все още живееше и викаше онзи глас, който бе довел прадедите му през океана, беше ги карал да изсичат джунглите на новия континент, да прокарват пътища, да копаят мини, да строят огромни фабрики.
Джими спря пред една витрина, зад която блестяха няколко леки коли. Фирмата показваше, че тук се разпределят превозни средства. Той си спомни как Бентам се беше мъчил да отклони желанието му да има кола, усмихна се победоносно и влезе. Единият от разпределителите, пред чиято маса нямаше посетители, скочи от мястото си и го посрещна насред салона.
— Може ли да разгледам колите? — попита Джими.
— Заповядайте! Какво ви е необходимо? Ето току-що получихме от заводите в Детройт нови модели. Вълшебни колички!
Той очевидно не го позна, защото Джими бе вече доста напълнял и в новите дрехи изглеждаше съвсем различен от снимките, които преди време така често поместваха списанията и вестниците. Затова любезното му усърдие го учуди. „Тия хора като че ли работят на процент“ — помисли Джими и се зае да разглежда новопристигналите детройтски коли. Това бяха наистина чудесни автомобили, малки бисери на една смайваща техника.