— Аз имам намерение да купувам кола — рече той. — Но не знам още на какво да се спра.
— Какво намерение имате?
— Да си купя кола.
— Не ви разбирам.
— Да имам кола… — побърза да се поправи Джими, сетил се, че думата купувам е излязла от обръщение.
Стана му мъчно. Значи той не можеше да си купи кола? Те щяха просто да му я дадат, щяха просто да му я натикат в ръцете, защото е казал, че има нужда. Нима това може да зарадва човека?
— Изберете си, каквото ви харесва! Ако не познавате добре колите, аз ще ви избера…
— А какви други коли имате? — попита Джими.
— Всъдеходи, състезателни коли и специални коли с пълно автоматично управление, но те се дават с бележка.
— Аха. Може ли да ги видя?
Минаха в друго отделение. Безкрайната сводеста зала беше претъпкана от най-разнообразни и причудливи по форма земни и въздушни превозни средства. Джими хвърли око на един малък всъдеход. Не че той беше много красив. Детройтските коли в сравнение с него бяха истински бижута. Приличаше с вдигнатите си нагоре малки крила и с капковидното си тяло на едър тромав бръмбар, ала на Джими се искаше да се похвали пред геофизика, че също има всъдеход. А освен това самият факт, че всъдеходите се даваха с бележка, ги правеше много по-привлекателни.
— Ще взема този — каза той с подчертано самоуверен тон.
— Прекрасно! — зарадва се разпределителят. — Веднага ли ще го вземете? Да го заредим? Или да ви го пратим у дома?
— Закарайте го у дома!
— Добре. Оставете моля адреса си и бележката!
— Нямам бележка — рече Джими, без да му трепне окото.
— Как? — изненада се разпоредителят.
— Нямам бележка.
— Но нали ви казах, че всъдеходите са с бележка?
— Е, добре де, едно малко изключение не може ли да направите? Какво ще ви струва това?
Разпределителят го погледна с такова недоумение, че Джими при друг случай не би се сдържал да не се изсмее. Явно никога не беше му се случвало да го молят за такива изключения.
— Но, другарю — съвзе се той. — Как така изключение? Защо не си вземете бележка? Щом имате нужда, винаги ще ви дадат. А иначе не може. Сигурно след някоя и друга година ще пуснем и тях свободно за всички, но засега се произвеждат в ограничено количество и се раздават само на професионално нуждаещите се.
— И все пак мисля, че можете да направите едно изключение — повтори Джими самоуверено. — Заради мен никой няма да ви се сърди. Аз съм Джими Кук. Вие като че ли не ме познахте? Аз съм човекът, когото възкресиха изпод ледовете.
Разпределителят се вторачи в него:
— Да, наистина това сте вие! Простете! Не можах да ви позная. Поизменили сте се. Колко се радвам, че именно при нас идвате да си вземете кола!
— Е, как е? Ще ми дадете ли всъдехода?
— Ох, другарю Кук, моля ви се, не ме измъчвайте! Не ме карайте да върша нещо, което е противоморално! С бележка са…
— Бележка, та бележка! — разсърди се Джими. — Кой ги раздава тия глупави бележки?
— Отговорникът на дома, където живеете. Много ви моля, не ми се сърдете! Аз така горещо желая да ви услужа. Ето, ако искате, ще потърся из всички складове и ще намеря най-хубавата кола за вас.
— Добре, ще се обърна към жилищния отговорник. Но мисля, че всички ще ви се смеят, като научат, че именно на мен не сте дали без бележка.
Джими го изгледа с презрение и му обърна гръб. Разпределителят го изпрати до вратата, като продължаваше да му обяснява. После се върна и със загрижено и озадачено лице отиде при колегите си да им разкаже какво беше му се случило.
Джими излезе от магазина твърде ядосан, но след като наруга на ум и разпределителите, и техните всъдеходи, бързо се успокои. Мислите, които го вълнуваха, преди да влезе в магазина, го обзеха отново, а многото впечатления непрекъснато се тълпяха в главата му, не му даваха да се спира дълго върху едно и също нещо. „Не е виновен — реши той. — Така са го възпитавали. Но с домоуправителя ще я наредим някак.“
Той си спомни, че всъщност бе излязъл да търси продукти за закуска, че искаше да си вземе и балтон. Спря първия попаднал му пред очите човек със златна значка на ревера и го попита къде има наблизо магазин за горно облекло. Сега той не се страхуваше вече от тези хора. Представителят на Охрана на човека го хвана под ръка и го поведе към една от страничните улици. И той не можа да го познае. Джими забеляза, че вече доста рядко някой минувач го заглеждаше с интерес и се обръщаше след него, че повечето или не го поглеждаха, или погледите им случайно и равнодушно минаваха по лицето му. Това го изпълни с едно особено чувство и той не знаеше да се радва ли, или да скърби, че е загубил част от своята известност, която го ласкаеше, но му и налагаше доста ограничения.