В магазина го посрещнаха любезно.
— Балтон — отвърна Джими на въпросите, ала не го разбраха и той трябваше да поясни. — Зимно палто. Нещо по-дебело, ако имате.
— Като запалят изкуственото слънце, няма да имате нужда от зимни дрехи — пошегува се човекът, който го обслужваше.
— Изкуствени слънца не ме топлят мене.
— Защо? Вие против проекта ли ще гласувате?
— Не съм решил още. Какво ще ме посъветвате?
Джими говореше със същия тон, с който някога се обръщаше към бръснаря си, с когото обичаше да побеседва за последния ръгбимач.
— Ако запалят новото слънце, ще трябва да мина на друга работа — засмя се обслужвачът. — Не бих искал да ви съветвам, защото съм пряко заинтересован. Какво желаете, нещо естествено ли? Имаме великолепни кожени палта. Или може би нещо по-леко, с батерийно отопление?
Джими помисли малко и избра една плътна шуба от неизвестни, но меки и лъскави кожи. Още по негово време се правеха първите дрехи е изкуствено отопление, но той имаше лош опит с тях. С такъв един костюм бе попаднал под ледовете на Антарктида и може би и той имаше вина за чудодейното му възкръсване. Взе под мишница опакованата шуба, сбогува се учтиво и макар шубата да му харесваше, излезе, без да изпита някаква вълнение. Ала в деликатесните магазини у него настъпи истинско объркване. Какво да купи? Или по-точно какво да вземе? Тук имаше такова многообразие от продукти, че му се замая главата и след като дълго не можа да определи какво най-много му се яде и тласкан от събудилото се отново чувство за глад, той започна да поръчва наред всичко, което му беше познато като най-изтънчен деликатес.
Прибра се в квартирата си, отрупан с пакети, запотен, задъхан и радостен. Разтвори ги нетърпеливо и се нахвърли лакомо върху тях. Яде, яде, докато усети в стомаха си една болезнена тежест. После хвърли смаян поглед на всичките кутии и буркани с черен хайвер, с мед, с риби, на шунките, на саламите, на раците и смутено се почеса по тила.
— Лакомийо! — възкликна той. — Какво ще ги правиш сега тия работи? Месец да закусваш, пак няма да се свършат. Ще се развалят. Дали да ги подари някому? Глупости! Нали всички могат да си вземат, каквото си пожелаят. Добре, че го нямаше сега Бентам! Щеше да го разсипе от подигравки…
Джими набута всичко в един от шкафовете, за да не го гледа, и се изтегна на канапето. Не му се спеше, ала преяждането го принуждаваше да лежи. Мислите се раздвижиха в главата му мързеливи и досадни.
Така! Значи атомният Джими волю не волю стана комунист! Собственик е на добре обзаведен апартамент. Бюфетът му е пълен с деликатеси. Остава да потърси някоя бутилчица уиски. По магазините нямаше уиски. Има си хас тия комунисти да са премахнали уискито! Наистина имат разнообразни и приятни вина, но той обича силните напитки. Така… И кола значи може да си вземе. Какво му остава още? Е, би трябвало и да се ожени, но за това има време. Всяко теле го чака хомот, казваха старите хора — не комунисти. Какво друго? Нищо…
Нищо? Но нали все пак той трябва да върши нещо? Та той не е научен всичко да му се дава даром? А защо пък да върши нещо, щом всичко му се дава без пари? Да, ето откъде идва цялата беда! Няма пари…
„Нещастни хора! — въздъхна Джими. — Как могат да живеят без пари? Е, вярно, поискат нещо, отиват и си го получават. Но могат ли да изпитат това усещане, този неповторим и с нищо незаменим гъдел, когато портфейлът ти е пълен, че в него си събрал всичко: и храна, и дрехи, и автомобили, всичко? Че си затворил в него и своята радост, и радостта и желанията на другите хора? Не, това чувство няма равно на себе си! Какъв рай беше някога Америка! Долари, долари, долари…“
Спомни си, че по-рано много рядко се случваше портфейлът му да бъде пълен с долари и гузно се размърда. Все пак друго беше тогава! Можеше поне да мечтаеш за пълен портфейл. А сега за какво да мечтаеш? За какво им трябваше на комунистите да премахват парите? Ако имаше пари, сега и на него щеше да му бъде по-леко. Щеше да знае какво да прави, щеше да има цел в живота.