Той се обърна лениво, като запуфтя от тежестта, която измъчваше стомаха, и от мислите, които не му даваха да заспи. Ала в този момент звънецът на визофона го накара да подскочи. Като се учудваше кой ли може да го търси, той стана и внимателно натисна бутончето. Екранът заблестя и се избистри. Едно познато лице му се усмихна насреща.
— Добър ден, другарю Кук! Простете, ако смутих почивката ви! Ще ми разрешите ли да ви посетя? Много ми се иска да си побъбрим с вас, да ми разкажете някои неща…
— Но да, заповядайте! — отвърна Джими с изкуствена любезност. — И аз исках да се срещна с вас по един важен въпрос.
— Ето след десетина минути ще дойда — кимна отговорникът на дома и се изгуби в белезникавото сияние на изгасващия екран.
Джими неволно се огледа и като видя, че всичко беше на мястото си, седна в очакване на един от меките столове. Няма какво, трябва да се види по-отблизо що за птица е този домоуправител. Макар и в лошо настроение и предразположен скептично към тази среща, той усещаше дълбоко в себе си едно смущение, което се мъчеше да преодолее като, без да иска, се настройваше за кавга. Ставаше все по-неспокоен и тези десет минути му се видяха много по-дълги. По едно време той скочи и измъкна наслуки една дебела книга. Искаше му се домоуправителят да види, че се занимава със сериозни неща. Ала буквите се въртяха пред очите му и когато звънецът на входната врата звънна с мелодичното си гласче, той още не беше разбрал за какво се разказва в тази книга.
Жилищният отговорник беше твърде симпатичен възрастен мъж, с мургаво и малко печално лице, с кротки, умни очи. Както и при първата им среща, той го поздрави с една приятна, леко смутена, но сърдечна усмивка.
— Какво четете? — попита той, за да избегне неловкостта на първите минути. — А, история на нравите. Това е много интересна книга.
— Да, да! — потвърди Джими. — Интересна е.
Гостът спря пред библиотеката и внимателно заразглежда подредените томове.
— Хубава библиотека сте си съставили. Личи добрият вкус. Но от техника не се ли интересувате? Не видях техническа литература.
— Нямам нужната подготовка. Бях журналист някога.
— А защо не се запишете да следвате сега? Ще ви помагам на драго сърце. Аз съм инженер-конструктор.
— Не съм решил още какво да правя.
— Няма защо да бързате, разбира се. Но нали все трябва с нещо да се занимавате? Иначе ще ви доскучае. Пък и без работа не може. Ако не ви се ще да се посветите на някоя наука, ще трябва да отидете тогава в Инратруд.
— Къде?
— В Института за разпределение на труда. Там ще ви намерят подходяща работа.
— Не е ли по-добре да изчета всички тези книги, за да понауча повече за вашия живот? — попита Джими, който съвсем нямаше намерение да изчете книгите.
— Време за четене винаги ще имате. Никой не е заангажиран служебно повече от четири часа на ден. А в процеса на работата ще научите може би повече, отколкото от книгите.
— Значи според вас, другарю Силверстон, трябва да работя? Ами ако не искам?
— Вие се шегувате!
— Наистина, шегувам се — потвърди Джими с кисела усмивка.
— На вас сега ви са нужни приятели и работа — каза домоуправителят и седна в едно от креслата. — Но аз все пак ще се постарая да ви накарам да се заемете с техниката. Нали знаете, всеки човек смята своята специалност за най-добрата. Трябва да ми дойдете на гости. Ще ви покажа своята колекция. Не е хубаво да се хвали човек, но аз наистина се гордея с нея. Такава лична колекция от автомати не притежава никой човек в Нюйорк. Ще дойдете непременно, нали?
— С удоволствие — прие Джими поканата и погледна събеседника в очакване. Стори му се, че той се готвеше да му каже нещо съвсем друго и че това е само увод. И наистина Силверстон видимо се развълнува и се усмихна някак виновно:
— Аз… как да ви кажа, имам една голяма молба към вас. Може би ще ви се стори нескромно…
— Нищо, кажете!
— Не ви ли остана нещо от миналото? Така, някоя автоматична вещ… — той спря смутено, но като видя, че не го разбират, продължи да обяснява. — Аз нали ви казах… Събирам такива автомати. За колекцията…
— Ааа! — засмя се Джими — Разбирам, разбирам. Но какво точно събирате?
— Зная, че вие не сте могли да имате в себе си нещо голямо. Но някоя лична вещ, автоматична писалка, молив, нещо такова…
Джими се почеса по тила, сякаш се мъчеше да си спомни. Той усещаше в джеба си разнебитената писалка, евтин фалшификат на истинската „Паркер“, но едно неочаквано съображение спря ръката му, която се готвеше да посегне натам.