Джими скочи развълнуван от дивана и се заразхожда из стаята. Трябва още сега да отиде при него, да му се извини и да му подари писалката. Но може би той няма да я приеме? Ще му каже, че се е шегувал, че е разбрал неморалната си постъпка, че искренно иска да заживее по новому. Той се втурна навън и след минутка асансьорът го стовари на първия етаж пред вратата на домоуправителя. Натисна звънеца, ала звук не се чу. Неочаквано вратата сама се отвори и един глас каза:
— Моля заповядайте!
Джими не помръдна от мястото си, изтръпнал и скован от силна уплаха. Пред него стоеше един странен човек, у когото всичко беше някак вдървено, неподвижно.
— Вашата визитна картичка моля! — каза човекът, без да отвори устата си.
— Нямам — отвърна Джими с пресъхнало гърло и се дръпна назад.
— Тогава, ако обичате, кажете името си!
Джими разбра, че има пред себе си някакъв изкуствен човек и едва можа да изрече името си от ужас. Не посмя да избяга. Току-виж, че тоя робот хукнал след него.
— Другарю Силверстон, другарят Джими Кук желае да ви посети — изрече високо изкуственият човек.
Миг след това той се отмести в преддверието, протегна с ъгловато движение металическата си ръка и отвори вътрешната врата.
— Заповядайте! Другарят Силверстон ви моли да почакате.
От тая учтивост на Джими настръхнаха косите. Той помисли, че домоуправителят може би си отмъщава по тоя начин и понечи да се върне, ала гласът на робота го спря.
— Не искате ли да почакате? Тогава кажете какво да предам на другаря Силверстон?
Атомният човек постоя в нерешителност, после насъбра кураж и реши да влезе. Мина внимателно покрай робота, като се пазеше да не го докосне, и се озова в огромен кръгъл хол — приемна. Гръмък кучешки лай изведнъж го закова на прага, готов да се отбранява. Но нападение не последва. Той се огледа и съзря кучето. То стоеше в отсрещния край на приемната и лаеше ожесточено. Преди Джими да го разгледа както трябва, се чу приятният гръден глас на Силверстон:
— Джери! Млъкни! Не плаши госта! Не бойте се! Кучето е изкуствено.
Джими се обърна към гласа и отново изтръпна. Сякаш цял мравуняк от студени мравки плъзнаха по тялото му. Човекът, който говореше с гласа на домоуправителя, не беше Силверстон, а някакъв изкуствен негов двойник, който сега се изправи автоматично от креслото и протегна ръка.
— Моля заповядайте! — каза той учтиво. — Седнете ето там, до барчето!
Ръката му сочеше точно едно голямо меко канапе, от лявата страна на което стоеше на тънки кокетни крачка лъскаво шкафче. Джими се покори повече от страх. Какво ще се разправя с разни автомати? Отиде до канапето и седна предпазливо, като предварително го огледа, за да предварди нови изненади. Ала не се случи нищо. Автоматичният Силверстон седна веднага след него на мястото си. И дори преметна безшумно единия си крак върху другия.
— Другарят Силверстон ще дойде след минутка. Той знае, че сте тук — каза с приятния си глас човекът-машина. — В барчето има сладкиши и напитки. Ако обичате, обслужете се сами.
Джими не посмя да се обслужи, макар да беше се поуспокоил вече. Той обходи с поглед голямата приемна. Навсякъде — по масички, по лавици, по стените, бяха накацали изкуствени животни и птици и го гледаха със своите стъклени очи. Това беше неприятно. Истинска менажерия! Джими извърна лице към изкуствения си събеседник и плахо го разгледа. Той седеше неподвижен, устните му сякаш се усмихваха, а втренчените му очи се закриваха през няколко секунди от дългите мигли, които трепкаха също като у жив човек.
„Взели го дяволите, тоя Силверстон! — помисли Джими. — Виж само как се е обзавел!…“
В този момент гласът на домакина, идещ от раздвижилите се устни на този, както изглеждаше, по-усъвършенствуван робот, прекъсна мислите му.
— Искате ли да ви разкажа най-новия виц?
Джими зина втрещен:
— Хей, Силверстон! Стига с тия шеги! Хайде покажете се!
Ала не се показа никой. Стана му страшно под трепкащия поглед на човека-автомат. За да се окуражи, той каза с насилена бодрост:
— Добре. Нека чуем!
Роботът отново раздвижи устни:
— Моля, отговаряйте ми с „да“ или „не“! Друг отговор не мога да приема.