„Все пак това е една безобидна машина!“ — рече си Джими и дори му стана весело, когато произнесе гласно:
— Да.
Човекът-автомат свали крака си, положи ръце на коленете и се облегна на гърба на креслото. Той направи това с маниерите на добродушен вицаджия. Също така и започна:
— Може би го знаете вече? Ако е така, извинявайте! Значи срещнали се два робота на улицата. Единият казал на другия…
Една от вратите на приемната бързо се отвори.
— Престани с твоите глупави вицове! — викна Силверстон, като натърти по-силно на първата дума и автоматът млъкна. Очите му ситно-ситно замигаха, сякаш той наистина се сконфузи.
Джими се засмя:
— Чудесна машинка! Откъде я имате?
Домоуправителят беше сериозен. Не беше забравил обидата.
— Извинете, че ви принудих да чакате! — каза той официално. — Бях заложил едни опити в лабораторията и не можех да ги прекъсна веднага, защото щеше да стане някоя беля.
— Нищо, нищо! — отвърна Джими. — Аз прекрасно се забавлявах с тия ваши роботи. Жалко само, че не можах да чуя вица докрай.
— Той разправя стари вицове. Изгубих настроение да измислям нови и да ги влагам в него.
Силверстон седна в насрещното кресло и погледна очаквателно госта си.
— Аз, знаете… — замънка Джими смутено, защото неговата самонадеяност беше се стопила в неволното уважение, което тия машини го накараха да почувствува спрямо техния притежател. — Обидих ви. Дойдох да се извиня. Трябва да ми простите! Нали разбирате?… Аз съм възпитан в едно друго време. Ето нося ви писалката. И не искам бележка за всъдеход…
Домоуправителят се усмихна при последните му думи.
— Не ви се сърдя. А писалката ще взема само ако ми я давате от сърце.
— Че за какво ми е на мене? Тя е повредена. А сега имате съвсем, съвсем други писалки.
— Тогава благодаря!
Джими подаде писалката с облекчение. И действително, как можа да се държи така глупаво с тоя човек?
— Разгледахте ли машинките ми? — попита Силверстон.
— Не. Да си призная, отначало доста ме изплашиха.
— А! Няма нищо страшно в тях. Това е само част от колекцията ми. Искате ли да ви я покажа? Но трябва наред… Да минем оттатък!
Това, което видя Джими, беше наистина забележително. Силверстон бе подредил една богата колекция, в която почваше от първите малки автоматчета, появили се още през деветнадесетия век. Имаше животни, които се движеха, щом блеснеше в очите им светлина, имаше остроумни играчки, сметачни машини, сложни електронни уреди. Двамата спираха задълго пред всяка машина и Силверстон, който с гордост му обясняваше нейния произход и устройство, без да усети, изнесе пред Атомния човек една цяла лекция върху историята на автоматиката. Той беше създал колекцията си чрез обмяна в продължение на десетилетия и възнамеряваше да направи от нея един малък музей, който да подари на районния университет.
— А тия роботи, които така учтиво посрещат гостите ви? — беше попитал Джими.
— Те са мои произведения. Сам ги конструирах и построих. През свободното време, за разтуха. Останах сам и тая колекция е единственото ми развлечение…
Това Силверстон беше го казал с помръкнало, скръбно лице. Джими се изненада и не намери у себе си нужния такт, за да не попита. Бяха се върнали вече в приемната и седяха на канапето до барчето.
— Другарката ми почина — каза Силверстон. — Беше забележителен човек и чудесен учен. При една повреда в института получи смъртоносна доза гама-лъчи. Не можаха да я спасят. А децата израснаха, пръснаха се по света. Останах сам…
— Защо не се ожените пак? Млад сте още.
— Не съм вече млад. Наскоро прехвърлих осемдесетте. Но не е там работата…
Джими се втренчи, в него:
— Шегувате се. Как може… осемдесет? Аз не бих ви дал повече от четиридесет и пет. Впрочем, да. Забравих. Нали сега хората…
— Не е до възрастта, нали ви казах — въздъхна Силверстон. — Не мога да преживея още тая загуба. Вече десет години минаха, а аз още чувам нейния глас. Видяхте ли я? Там, онзи портрет!
Джими погледна към стената. Между златните извивки на рамката сияеше в меки тонове едно красиво, макар и малко строго женско лице.
— Да… — рече той. — Хубава жена! — и усети в гърдите си искрена жал.
Признанието на Силверстон накара Джими да го почувствува по-близък. И наистина между тях се установи нещо като приятелство, но то не можеше да бъде нито истинско, нито трайно. Домоуправителят беше твърде зает човек. До обяд работеше в някакъв завод за автомати, а през останалата част на деня продължаваше да чертае разни конструкции и да изобретява нещо в домашната си лаборатория. Въпреки това той намираше почти всеки ден половин или един час време да посети нашия Джими, като не преставаше да го увещава да се заеме с техниката. Обещаваше му, че специално ще се освободи от някои свои задължения, за да може да му помага, ала Джими не скланяше. Като гледаше чудните машинки в колекцията на Силверстон, у него понякога възпламваше желание да може и той да прави такива чудеса, но когато веднъж прелисти един даден му от Силверстон учебник по физика, косите му настръхнаха.