— Не! Нямам мозък за тая работа! — възкликна той съкрушено.
— А какво ще правиш тогава? — попита го Силверстон.
— Не знам. Ще видим.
И той действително не знаеше. Ходеше из улиците, зяпаше, разглеждаше забележителностите на града. Хора, коли, красиви сгради, паметници, паркове, все неща, към които бързо привикна. Той нямаше определени интереси нито към историята, за да посещава огромните музеи, нито към изкуството, за да ходи по изложби, концерти и театри. Нюйорк ставаше за него от ден на ден по-безинтересен. В него нямаше нито едно кабаре с усмихнати и дългокраки гърли и нито едно от онези потайни заведенийца, където се събираха гангстери и моряци. Нямаше бляскавите главозамайващи реклами, нямаше аптеките, където можеш да изпиеш на крак едно уиски и да изядеш порция шунка с яйца. Нямаше нищо от онова, с което беше отрасъл.
Това ли беше неговата Америка, без кабарета, гангстери и долари? Не! Това не е тя. Това е една чужда Америка, в която той също е чужд, не по-малко чужд от онзи истински завоевател, който пръв беше стъпил на нейния бряг.
Почти всеки ден Джими минаваше по онази част от Бродуей, която беше оставена като музеен експонат и всеки път излизаше оттам просълзен и с натежало от болка сърце.
„Всичко е от самотата — мислеше той, като вървеше с наведена глава из улиците. — Трябва да се пребори по някакъв начин със самотата и скуката, да намери истински приятели, сходни души. Иначе не може…“
Но къде щеше да намери тия сходни души? Та те всички бяха измрели! Хората около него бяха съвсем други и колкото и да бяха търпеливи и внимателни към него, не можеха да му станат по-близки. Дори и Силверстон, който всъщност беше един чудесен старец, след всяка нова среща все повече се отдалечаваше от него. И това отчуждаване не идеше от разликата във възрастта, а от нещо съвсем друго. Домоуправителят полагаше много усилия, за да накара този странен Атомен човек да проумее простите истини на техния живот, ала с учудване и огорчение забелязваше, че тези усилия се сблъскваха с някаква студена непроницаемост в душата му, която му се струваше по-скоро нежелание, отколкото неможене да разбере. Той все по-упорито настояваше Джими да отиде най-после в Института за разпределение на труда и предлагаше дори да го заведе, ако му е неприятно сам да отиде. Ала Джими непрекъснато отлагаше, без да се стеснява да дава обещания. Той не искаше да признае, че се бои, защото просто не виждаше каква работа би могъл да върши сред тоя свят, където всичко беше толкова различно.
— Щом даваш обещания, трябва да ги изпълняваш! — укоряваше го домоуправителят.
— А ти как смяташ? Всички обещания ли се изпълняват? — хилеше се Джими.
— Разбира се, иначе е неморално.
— Ех, брат, морално-неморално! Това е дребна работа. Ти ми кажи на мене какво ще правя аз, ако се наложи, както казваш, да живея още сто години на тая планета, дето един бог знае вече какво е морално и какво не?
— Но пътят ти е ясен. Стига да искаш да го видиш. Ще учиш, ще работиш, ще правиш всичко това, което и ние правим. Ще се бориш заедно с нас за още по-добър човешки живот…
— Ех, лесно ти е на тебе да даваш съвети! — махваше Джими с ръка.
Той често мислеше за Бентам с тъга. С него той беше се чувствувал по-добре, ала гордостта не му позволяваше да го потърси. От време на време по визофона се обаждаше Светозар Лазов. Джими се радваше да види неговото ведро и приветливо лице, но разговорите им бяха кратки. Нямаше какво много да си казват. През месеца, когато бяха заедно, те не успяха да се сближат и разликата между него и българина, който бе твърде млад и истинско дете на своето време, бе твърде голяма.
Веднъж Светозар викна с такъв възторг от екранчето, че Джими се дръпна изненадан.
— Познай откъде се обаждам!