— След като твоят дон е мъртъв, от чие име говориш?
— От мое име, в името на разума и на общия ни интерес. Трябва да добавя, че след смъртта на дон Дженко неговият по-малък брат е упълномощен за момента да го замести начело на фамилията.
— Итало е един безотговорен тип!
— Не, дон Еторе. Итало е един обикновен човек, който до този момент не е носил никаква отговорност на плещите си. Импулсивен, инат, Итало Волпоне е убеден, че вашият съветник е действал зад гърба ви за своя сметка.
Моше издържа кръвнишкия поглед на Габелоти, макар че по гръбначния му стълб течеше студена пот. Ако някога този гигант разбереше, че Мортимър О’Брайън е мъртъв и че лично Итало го е убил, това щеше да означава безмилостна война, до последния жив човек. Естествено, първата надгробна реч щеше да бъде за Моше.
— Твоето мнение също ли е такова? — попита с неутрален тон Габелоти.
— Всички сме грешни, дон Еторе. О’Брайън също не прави изключение. Итало предполага, че брат му не е умрял случайно.
— Аз не съм убеден! — подхвърли Еторе с глас, пълен със закана. — Искаш ли да знаеш какво мисля за всичко това? Докато О’Брайън не се появи пред мен от плът и кръв, за да ми каже лично какво мисли за това, никой не може да ме убеди, че той ме е предал! Твърде удобно е да се хвърли вината върху един човек, който отсъства и не може да се защити! Много лесно! Не е нужно да си пророк, за да разбереш кого устройва това!… Итало Волпоне!
— Има едно радикално средство, за да се убедим, дон Еторе. Това ще ни помогне да излезем от задънената улица. Трима души притежават номера на банковата сметка. Дон Дженко, Мортимър О’Брайън и вие. Достатъчно е да се позвъни в Цюрих и всичко ще дойде на мястото си.
— Ако не съм го направил досега — излъга Габелоти, — това е от уважение към моя приятел Дженко!
— Ако Бебе Волпоне е сгрешил с посещението си в банката, без да ни предупреди — излъга на свой ред Моше Юделман, — това е, защото смъртта на неговия брат го е накарала да мисли, че вашият съветник се готви да ви изиграе кален номер. Сега той ви моли чрез мен, обадете се в Цюрих незабавно и дайте нареждане за трансфер на фондовете ни!
Габелоти се направи, че влиза в играта. Той погледна часовника си.
— Сега е твърде късно. В Европа е осемнадесет часа. Банката е затворена.
— Тогава утре, дон Еторе, щом отворят. Ние имаме пълно доверие във вас.
Габелоти се замисли.
— Всъщност знаеш ли как да се свържа с Итало?
— Разбира се.
Еторе рязко бутна телефона към Моше.
— Повикай го. Искам да говоря с него.
— Добре.
Маскирайки недоволството си, Юделман взе слушалката. Дотук той се надяваше, че играта върви по негов почин, без да влиза в конфликт, да се спестят човешки жертви и да се върнат двата милиарда. До момента преградата между двата варела с експлозив беше той. Сега, ако тези два варела се докоснеха, експлозията щеше да бъде неминуема. Между плещите му отново потече студена пот. Моше приятелски се усмихна на Габелоти, който не го изпускаше от погледа си.
— Хотел Сорди? Искам да говоря с господин Волпоне…
— Момент, моля…
За изненада гласът на телефонистката от Цюрих се чуваше из цялата стая: Габелоти беше включил някакъв усилвател към телефона. Моше мислено се помоли Итало да не е в хотела.
— Апартаментът на г-н Волпоне не отговаря.
— Дайте ми рецепцията… Рецепцията?
— Да, господине.
— Ключът на господин Волпоне на таблото ли е?
— Господин Волпоне не живее вече в хотела, господине.
— Моля?!
— Господин Волпоне поиска преди два часа сметката си. Вече не е в хотела.
Моше почувства, че се втечнява.
— Не е ли оставил някаква бележка?
— Никаква, господине.
Моше затвори, без да смее да погледне към Габелоти. Сега Итало беше някъде в града, без контрол, готов да върши всевъзможни щуротии. Веднъж се мре: Моше вдигна безнадеждно рамене.
— Сега, дон Еторе, вие знаете толкова, колкото и аз…
Може би трябваше да прибави, че бе умолявал Итало да се върне в Ню Йорк, да не се бърка в нищо, докато той не уреди нещата, но се чувстваше много уморен.
— Може би е на път към Ню Йорк… или ще ме търси у дома.
Юделман стана бавно.
— Къде отиваш? — запита Габелоти.