— Била ли е подложена на унижения? — заинтересува се Куаку.
— Не ми е известно. Просто ме помоли да й се притека на помощ. Мисля, че ще ти достави удоволствие да се присъединиш към мен.
— Благодаря — каза простичко Куаку. — Предполагам, че лесно ще открием този тип?
— Доколкото разбрах, те са няколко. Веднъж съм бил в Цюрих на една демонстрация срещу „Харлем Глобтротърс“. Малък град. Освен ако не са избягали, ще се справим бързо.
Когато самолетът докосна земята и те се изправиха, за да вземат пътните си чанти, по лицата на пътниците се появи нескривано любопитство.
В същия момент на една друга писта на летището — номер осем, се приземяваше самолетът Марсилия — Цюрих. На борда му се намираше в пълен състав гастрономическата бригада на Луи Филипон, предвождана от самия него.
Анджела Волпоне се срамуваше от реакцията си предната вечер. Вместо да подкрепи Франческа по време на нейната криза на отчаяние, тя се бе прибрала вкъщи неспособна да сподели тъгата на етърва си. Чак сега тя си даваше сметка, че след шест месеца брачен живот все още не беше влязла истински в семейство Волпоне.
Нейното минало на независим човек в университета, вкусовете й, начинът на живот, всичко я разделяше от затворения в себе си клан, в който жените само очакваха в отречение. Тъй живееха сицилийските фамилии от незапомнени времена. Анджела обаче не беше от Сицилия и не знаеше вкуса на нещастието.
Случило се бе нещо ужасно с нея. Тя бе лудо влюбена в един мъж, от когото я разделяше всичко. Нещо животинско, отречено, което бе почувствала като удар с кама в Лондон, когато Итало бе влязъл в библиотеката и погледите им се бяха кръстосали за пръв път.
— Каква книга търсите?
— Има ли някакъв наръчник, който да ми покаже как да се избавя от двама досадници?
Тя никога не можеше да забрави тези две изречения, които бяха запечатали общата им съдба. Вечерта той бе дошъл да я вземе. Тя свършваше работа в деветнадесет и лично заключваше помещенията. Петнадесетте лири, които й връчваха всяка седмица, не стигаха за сносен живот, но баща й — собственик на малък магазин за рибарски стоки в Амалфи, й добавяше необходимото.
Тя беше на двадесет и три и доколкото й бе известно, единственото момиче, останало девствено на тази каноническа възраст. Не се хвалеше с това. Някои от университетските й колежки имаха сексуални отношения още от тринадесет години. Когато биваше поканена от някое момче на нейната възраст, нещата никога не отиваха по-далеч, макар че нито бащата, нито майка й не й бяха давали някакви специални препоръки. Това бяха неща, за които не се говори в семейството.
Анджела беше красива. С огромни очи, черни коси, нежни устни, устни на момиче насред едно почти овално лице, чиято чистота на линиите беше като на жена. От само себе си се разбираше, че тя получаваше съблазнителни предложения, но противно на момичетата от своята генерация Анджела мислеше, че физическата любов трябва да заеме място в живота й, когато се появи онова — другото.
През някои пролетни вечери тя усещаше как у нея се събуждат непознати неща, едно брутално желание да даде всичко, което е пазила досега у себе си. През такива вечери тя се съмняваше дали не унищожава в себе си нещо важно, точно, крехко, като времето…
Итало я бе завел в малък ресторант, собственост на италианец, в един отдалечен квартал — Едуар. Анджела го беше наблюдавала, като се хранеше, неспособна да преглътне нито хапка, хипнотизирана от това лице, бледо, с горящ поглед, идващ сякаш от дълбоко, едновременно непроницаемо и гладко.
— Не сте ли гладна?
— Да…
— Дори не сте се докоснали до ястието си. На колко години сте?
— Двадесет и три.
Той бе избухнал в смях, поглъщайки своите скампи.
— Двадесет и три? Наистина ли?
— Да. Защо? Какво е смешното?
Тя беше толкова сигурна, че ще завърши вечерта у него, дори си бе приготвила на дъното на чантата четка за зъби. Той щеше да бъде. Никой друг. Достатъчно дълго бе чакала…
— Американец ли сте?
— Само по паспорт. По кръв съм сицилиец.