Тя не беше отворила уста по време на пътуването и сърцето й се разкъсваше от претърпяното унижение и необяснимото желание, което мозъкът й се стараеше да крие по-надълбоко.
— Ще ми помогнете ли? — попита тя, сочейки вратата. — Искам да изляза.
— Веднага. Анджела… Остана последната… Искате ли вашата половина?
Той скъса банкнотата на две.
— Моля ви да ми отворите вратата!
Итало направи две топчета от единствената банкнота, останала от единадесетте хиляди лири, и ги хвърли през прозореца.
— Явно е, че не обичате да делите нищо…
Той заобиколи колата и й помогна да слезе.
— Лека нощ.
— Лека нощ.
Още нищо не беше загубено. Те бяха един срещу друг, не можейки да откъснат поглед един от друг. Тя първа се обърна и си тръгна. Той не направи никакъв опит да я задържи. Анджела тръгна с решителни стъпки по стъпалата на фамилния пансион, после се забави, след това още и още, докато се спря окончателно, за да се обърне бавно.
Итало Волпоне се бе облегнал на вратата на автомобила си, цигарата му бе замръзнала в ъгъла на устните и само огънчето се червенееше. Видът му бе сериозен и замислен. Когато я видя да слиза към него, сякаш несигурно, той не направи нито крачка към нея. После я изчака да се приближи.
— Ключовете ли сте си забравили?
— Не.
— Бихте ли ми направили една услуга?
— Да чуем първо…
— Нямам нито стотинка — каза той, правейки усилие да се усмихне. — Рискувам да ме приберат в дранголника за скитничество. Може ли да ми услужите с петдесет пенса?
— Нямам толкова — беше отговорът й.
Те паднаха в обятията си, без да могат да разберат кой от двамата първи е направил крачката. Това не беше целувка, а сближаване, като всеки от тях усещаше другия, всичко бе казано помежду им, без да е произнесена нито дума.
Итало я погали по косата с тих смях.
— След като не пожелахте да си приберете парите, всъщност какво искате?
— Вас.
След това, докато той наемаше квартира в Дорчестър, тя не беше пожелала да го предупреди. За първи път в живота си лежеше гола в леглото на мъж. Бе успяла да запази мълчание. Нейните приятелки често бяха повтаряли, че мъжете са ужасни с девствениците. Тя бе стиснала зъби, докато той я обладаваше, отнесена от една вълна на страдание и удоволствие. Никога не бе си помислила, че на света съществува нещо подобно — едновременно ужасно и сладко.
След това бе загубила съзнание…
— Не исках да ти го кажа…
— Но защо?… Защо?…
— Беше ме страх, че може да се откажеш… О, Итало, така те желаех!
На другата сутрин тя не отиде на лекции. Следобедът мина, без да се появи в библиотеката. Вечерта дойде, а тя все още се намираше в леглото. Той беше непрекъснато в нея, буквално. От време на време някакъв прислужник оставяше в хола закуски и фини вина, прозрачни и студени като езерна вода. Сутринта те продължиха да се любят. На обяд решиха да не мърдат от леглото. На следващата нощ спаха само два часа.
Следобеда на третия ден, връщайки се от банята, Анджела каза:
— Не знам дали е нощ или ден. Вече не си спомням името си…
После влюбено се беше отпуснала на гърдите му. Той постави ръка под брадичката й, като я повдигна нагоре с нежност.
— Ще ти кажа името ти… Ти се казваш Анджела… Анджела Волпоне.
Те направиха сватбата петдесет и осем дни по-късно в Ню Йорк. Дженко, братът на Итало, подари на младоженката диамантена гривна, чиято стойност не подлежеше на измерение. Празникът стана в хотел „Пиер“. Бяха дошли стотици гости. На въпросителните погледи на Анджела Итало отговаряше с весело примигване. Когато се нанесоха в огромния апартамент на Парк авеню, тя не можа да се въздържи да не възкликне:
— Господи, откъде взимаш пари за всичко това, за такъв разкош?
— Дженко и аз се занимаваме по малко… Плодове и зеленчуци на едро… Не се справяме зле…
Понякога у тях се организираха покер-парти с приятели на Итало. Всички демонстрираха висок респект към нея. По малко в главата й изкристализира една идея, която не смееше да произнесе. Една вечер, не можейки да се въздържи, тя постави въпроса полу на шега:
— Итало, кажи ми, моля те, ти гангстер ли си?
Той си придаде трагичен вид, тръшна се в един фотьойл и започна да стреля във въздуха, изобразявайки с ръката си пистолет.
— О, ужас, какъв ужас! Да, признавам си! Аз съм ужасен човек! Нарязвам на парченца малки дечица и ги ям сурови с краставички и горчица! Не ме предавай на полицията, умолявам те!