Треперейки, Клопе натисна бутон номер три.
— Да? — Той опипа възела на вратовръзката си.
— Това, което ви се случи с Инес, е само предупреждение. Съвсем по приятелски. Неприятно за един човек с вашето положение. Предположете, че се разчуе из фала!…
Омер стисна зъби, познавайки гласа на Итало Волпоне. Първият му жест бе да затвори. После се въздържа. Трябваше да разбере.
— Инес е малко странна, нали знаете… Способна е да се похвали навсякъде… Вече й попречих да сподели случилото се с вашата жена…
— Какво искате — процеди с метален глас Клопе.
Гласът насреща до този момент беше внимателен, изведнъж придоби познатата агресивност.
— Вече говорихме! Ако утре по това време всичко не бъде уредено, неприятностите ви тепърва ще започнат!
Клопе въздъхна, преглътна слюнката си и сухо изрече:
— Вървете на майната си!
Под натиска на чувствата си, за първи път в своя живот, той бе произнесъл ругатня.
След като инспектира кухнята, Луи Филипон направи гримаса. Той си каза на глас: „Това не е кухня, а изложба на домакински електроуреди“.
После погледна към бригадата си.
— На война като на война! Ще работим с каквото разполагаме. Отворете касите.
Беше предвидил всичко необходимо в тази авантюра. Три тежки каси, пълни с пособия, го бяха преварили в Цюрих. Двама от помощниците му разтвориха капаците им с помощта на дълги клещи.
— Господа, готови ли сте? — попита Филипон.
— Да, господине.
— Добре. Ножове за обезкостяване?
— Тук.
— Резачка за лук?
— Да.
— Шпатули за риба?
— Да.
— Специални ножове?
— Да.
— Лъжици за разбъркване?
— Да.
— Кухненски вилици?
Мълчание, последвано от потракването на метал в метал.
— Повтарям — нетърпеливо повиши глас Филипон. — Кухненски вилици?
— Намерих ги!
— Игли за зашиване?
— Да.
— Сатъри?
— Тук са!
— Марля?
— Да.
— Преса?
— Да.
— Разбивачка?
— Да.
— Дървена шпатула, миксер, крива лъжица?
— Тук са.
— Много добре… много добре — доволно кимна Филипон. — Кирил?
— Професоре?
— Извади материала от каса номер две и го номерирай поред.
— Добре, професоре…
Помощникът му се наведе над касата и започна да вади инструментите един по един, повтаряйки на глас:
— Тамиз, мандолина, тиган… дъска за рязане…
Филипон го прекъсна, за да изпита за последен път Валентин, най-младия член на бригадата:
— Валентин, след като обичаш музиката, обясни ни какво е мандолина?
Младежът, който беше на малко повече от четиринадесет, почервеня от удоволствие, радостен, че ще може да покаже знанията си. Той започна като на молитва:
— Мандолината е нож-робот с регулиращо се острие…
— За какво служи то?
— За рязане на тънки филийки, професоре.
— На какво?
— На зеленчуци за градинарска супа, на картофи чипс…
— Добре… добре!… Кириле, продължавай!
— Тенджери, плоча за пържене… Вакуумна тенджера… китаец.
— Валентин?
— Професоре?
— Китаец?
— Китаец е металически гевгир. От тънка стоманена мрежа… За сосове, подложки, бульони…
— Отлично! Ако продължаваш така, ще направя от теб един първокласен майстор на сосовете!
Останалите одобриха сервилно с кимане малкото отклонение на шефа си.
— Люк, подправките!
— Нито една не липсва, шефе! Копър, тим, мента, магданоз, градински чай, розмарин, карамфил, дафинов лист…
С жест на ръката, типичен за командирите, когато искат да вземат думата пред войските си, Филипон го прекъсна:
— Много от вас се питат какво правим тук, в Цюрих… Ще им отговоря… Тук сме, за да атакуваме! Няма да пропусна нищо! Нито ще толерирам каквото и да е! Вие сте посланици на чужда земя на голямата, велика френска кухня. Ще ви преценяват, ще ви критикуват, ще ви провокират… Въпреки че на тази вечеря всичко ще бъде наопаки, искам да бъде превъзходна! Направете ми тази чест, направете тази чест на мадам Филипон, която за нещастие беше принудена да бди над къщата майка. Бъдете достойни за „Добрия клюн“! А сега на работа.