Той се обърна и се отдалечи на подходящо разстояние, близо до хладилника, поставен до главата на леглото му. После коленичи да търси бира, съзнавайки, че в случай на експлозия леглото ще го запази от евентуални хвърчащи предмети. Разклащайки бутилката под леглото, Габелоти промърмори:
— Сигурно е някакъв номер на Рико Гато…
В стаята се чу шумът на разкъсваната хартия. Еторе инстинктивно се наведе още надолу, доколкото му позволяваше големият корем.
— Е, какво? — промърмори той недоволно, без да променя позата и положението на тялото си.
— По дяволите! — възкликна Анджело.
— Какво?
— Елате да видите, дон Еторе…
Габелоти най-после се изправи с бирата в ръка: ако нещо трябваше да експлодира, досега да бе свършено с тях.
— Отвори ли го?
Анджело се приближи и му подаде отворения пакет. Без да го поема с ръка, Габелоти с изненада погледна часовника, който обгръщаше втори, по-малък пакет. Формата и големината на последния бе като кокоше яйце. Барба машинално го поднесе към ухото си.
— Часовникът върви…
На гривната на часовника висеше съобщение, написано с печатни букви: „СПОМЕН ОТ ЦЮРИХ“.
Анджело смъкна хартията, която беше покрита с печати, надписи и рисунки. Разяждан от любопитство, Еторе го грабна от ръцете на Анджело, разгъна го и видя в ръцете си кибритена кутия, която постави внимателно върху масата.
Върху хартията, фиксирана с кламери, се виждаше фотографията на Рико Гато. Всъщност това бе първата страница от паспорта му. Габелоти прочете: „Енрико Гато — агент по недвижимо имущество — 256, Вашингтон авеню — Маями“.
Барба и Габелоти размениха в тишината погледи, пълни с разбиране. Изоставяйки всяка предпазливост, Еторе вдигна кибритената кутия, върху която имаше печат на известна електронна фирма от Цюрих, и бързо я отвори.
Върху тънък пласт от памук, осеян с кафеникави петна, лежеше малко парче кърваво месо, съсиреците на което издаваха сладникав мирис. Преодолявайки отвращението си, Еторе Габелоти погледна отблизо. Беше човешки език.
Езикът на Рико Гато.
14.
Сутринта на 26 април 1977 година Итало Волпоне се събуди, когато слънцето беше току-що изгряло. Както винаги, когато не си беше доспал, той се запита къде се намира, не успявайки да се ориентира в тази стая, облечена в кадифе, леглото с колони, увенчани с балдахин, тежките тъмни мебели, които не му говореха нищо. През полуотворения прозорец долитаха птичи гласове. През завесите се процеждаше някаква златиста светлина, която падаше на ивици върху вълнения бежов килим.
Той се протегна, прозя се, почеса се по главата и погледна часовника си: шест и половина. Изведнъж всичко се появи пред очите му…
Лицето му се вкамени, той скочи от леглото и се вмъкна в облицованата с черни керамични плочки баня.
Вчера, когато разговаряше с Анджела, тя му беше казала, без да му даде време да й обясни, че отива да отвори на Фиорентина, той беше изкрещял по телефона да не отваря. Въпреки това тя се беше отдалечила. След това никой не се върна на телефона. Няколко секунди по-късно, докато Итало се измъчваше, връзката бе прекъсната. Той набра номера отново, но нито Анджела, нито Фиорентина се обадиха. Полудял от безпокойство, Волпоне набра номера на Моше Юделман. Отново никой. Итало трескаво беше потърсил сотокапото, верния Пицу, чиято съдба от двадесет години бе неразривно свързана с фамилията Волпоне.
Апартаментът на Осмо авеню, който обитаваше той, остана ням. Сякаш всички, които му бяха близки, бяха изчезнали внезапно от града. Докато въртеше непрекъснато трите телефонни номера, успя междувременно да се свърже с тримата капорежими на фамилията: Алдо Амалфи, Висенте Бруторе и Джозеф Дото.
За негова най-голяма изненада никой от тях не знаеше за смъртта на своя дон. Проклинайки Юделман, който не бе спазил наставленията му, Итало ги информира, че смъртта на брат му не променя с нищо делата на фамилията. После им обяви, че поема ръководството на клана, и им заповяда да мобилизират всички налични „командоси“, за да открият Моше и Анджела.
После завъртя отново номера на жилището си, откъдето най-после се обади Фиорентина. Господарката й беше я изпратила за вестници, но когато се бе върнала, апартаментът се беше оказал празен. С буца на гърлото Итало се помоли Анджела да е при Франческа, вдовицата на Дженко.
Франческа му беше отговорила с мъртвешки глас, че не е виждала жена му от вчера вечерта. Сменяйки изведнъж тона, тя поиска обяснения относно смъртта на съпруга си. Напълно объркан, той не можа да намери думи. Беше му невъзможно да даде подробности. Франческа плачеше безутешно, умолявайки го да й каже къде е тялото на Дженко, пред което тя искаше да коленичи за последен път, преди да го приюти земята. Итало измънка, че ще й се обади… че ще се погрижи за всичко.