В това състояние на духа той не успя да прогони въпроса, който се появи в мислите му: на кого е изгодно престъплението? Наистина това не го засягаше и ако мозъкът му не бе обременен с други угризения, тези думи никога не биха му дошли наум.
Трябваше със съжаление да констатира, че до този момент престъплението — ако имаше такова — носеше печалба само на него.
Три леки почуквания и едно по-силно и Орландо Барето отвори вратата. Итало Волпоне се промъкна в стаята.
— Къде е тя?
— Заключена в стаята си.
Волпоне влезе при Инес. Тя беше полулегнала върху куп от възглавници до радиатора на парното. Лявата й ръка беше хваната с белезници към радиатора. Тя остави списанието, което държеше, и хвърли безразличен поглед към Итало.
— Знаеш ли да пишеш? — попита грубо той.
Ландо го погледна изненадано. Как можеше да задава такъв въпрос на една жена, която бе следвала три години в университет? Той самият не си беше доспал. Според заповедите на своя патрон Ландо бе заключил Инес, която след случката в дъскорезницата не го бе удостоила нито с поглед, нито с дума, нито с жест. Тя запазваше презрителна, враждебна тишина. Беше договорено, че той ще й предава телефона всеки път, когато я потърсят. Веригата, свързваща ръката й с парното, беше твърде къса, за да може сама да го достигне. Така беше решил Волпоне. Той мислеше, че гигантката трябва да отговаря, за да не събуди подозрение у някой от своите клиенти. Разбира се, Орландо вдигаше слушалката след всяко позвъняване, откривайки по този начин един нов аспект в живота на приятелката си. Момичетата, които разговаряха с нея, разказваха забавни истории, заливайки се от смях. Освен това бяха звънели двама чужденци: германец и италианец. Първият — фотограф, вторият — импресарио. Инес мило бе отказала да позира за списанието „Базаарс“ с бижута за три милиона около шията си. Имаше и няколко изречения, разменени на африкански диалект.
— Двама мои братовчеди — бе обяснила Инес. — Минават през Цюрих. Дипломати. Ще дойдат тук.
Ландо се беше ядосал.
— Не можа ли да им кажеш, че ще отсъстваш!
— Не сме се виждали от две години. Носят ми подаръци. Щом като не искаш, не им отваряй…
— Ако произнесеш още една дума на твоя африкански, ще ти счупя главата.
Ландо я желаеше ужасно и се насилваше да бъде груб с нея. Всъщност той я съжаляваше и това го караше да се гневи.
— Пиши каквото ще ти продиктувам! — нареди Волпоне, подавайки й хартия и писалка.
Тя посочи с очи белезниците.
— С това не мога.
— Дясната ти ръка е свободна!
— Аз съм левачка.
— Отключи я!
Ландо отключи белезниците с малкото ключе. Инес потърка китките си и се изправи с гъвкавостта на лисица. После протегна ръка, за да вземе хартията и писалката.
— Момент — каза Итало. — Искам една твоя фотография. Гола.
Тя отвори някакво чекмедже и измъкна един албум. После го прелисти и измъкна една снимка. Итало хвърли бегъл поглед и я прибра в джоба на сакото си. Инес легна на леглото по корем, взе с лявата си ръка писалката и постави листа пред себе си.
— Слушам ви — каза на Волпоне, без да го гледа.
При други обстоятелства Омер Клопе щеше да обърне внимание на смутения вид на професор Щрол, на неговото меко, бягащо ръкостискане. Но той беше толкова замислен, че не обърна внимание на това.
— Мадам Щрол не е ли тук? — попита от вежливост Омер.
— Сега ще се върне… — с нисък глас измънка Щрол, обръщайки се с гръб към банкера, за да скрие погледа си, който неминуемо щеше да го издаде. — Разположете се, моля ви… На ваше разположение съм…
Той започна да рови в инструментите върху металното блюдо. Клопе тежко се отпусна върху покрития с черна кожа диван, служещ като фотьойл и като операционна маса според наклона, на който биваше поставен. Замислен, той се остави да бъде завладян от нежната музика на Вивалди, все още вглъбен в мислите си, обмисляйки телеграмата, която щеше да изпрати до Ерик Мортед, неговия директор на „Васенаарс Консолидейтид“. Както за своите „Бюти гоуст П9“, излизащи от конвейерите на СМС, Клопе не желаеше миньорите в Ботсуана да понасят излишни рискове. Щеше да изпрати незабавно необходимите суми за обезпечаване сигурността на миньорите. Само тогава щеше да се съгласи на нови проучвания.
Внезапно банкерът бе ослепен от мощния прожектор, който Щрол беше насочил към него. Ръцете на професора се появиха в светлинния поток, дълги и бели. Те мърдаха, сякаш нищо не ги свързваше с китките и раменете на тялото, което оставаше в сянка. Клопе, напълно заслепен, не можеше дори да различи силуета на Щрол. Той затвори очи, за да избяга от хилядите слънца, експлодиращи в ретината му. После усети, че професорът му завързва салфетка около врата. Омер остана учуден от мълчанието му. Обикновено Щрол не прекъсваше неизчерпаемите си истории, на които се смееше сам, наставяйки ги една след друга, докато накрая те подействаха хипнотично върху клиента.