— Итало!… Итало!… Къде си?
Беше пет часа сутринта и тя загаси светлината.
Всички обичаха Моше Юделман във фамилията Волпоне. Повече от всички — Виторио Пицу. Но в очите на този сотокапо съветникът имаше един сериозен недостатък — беше поет. Моше считаше, че меденият глас и преговорите са достатъчни, за да бъде разрешен и най-заплетеният случай. Виторио беше убеден, че това не е така. Беше неизбежен моментът, в който се стигаше до употреба на оръжие, за да се запазят собствените интереси и да се наложи своята гледна точка. Така, когато Моше бе споделил с него, че отива да се хвърли в лапите на Габелоти, Виторио се бе опитал да го разубеди, обяснявайки му причините за безпокойството си. Юделман обаче не искаше да чуе нищо.
— Няма да уредим каквото и да било, ако се предизвикваме взаимно.
— Ти си достатъчно откачен, за да отидеш там, но знай, че няма да се върнеш!
— Отивам. Сам. И ще се върна! Не се намесвай, Виторио!
Пицу бе дал вид, че се съгласява, но веднага беше наредил на Висенте Бруторе да предостави двама командоси, които дискретно да проследят Моше. Вито Франчини и Куинто Фавара, и двамата в джинси, дългокоси, с каски на мотоциклетисти на главите, бяха възседнали една мощна хонда, поставяйки я малко по-далеч от жилището на Габелоти „повредена“, не забравяйки да отбележат часа, в който Юделман бе влязъл в сградата.
След това Пицу бе наредил да се открият всички свободни командоси под командването на тримата „лейтенанти“: Алдо Амалфи, Висенте Бруторе и Джозеф Дото. Във всеки полицейски комисариат имаше поне един полицай на заплата при Волпоне. Виторио засега не желаеше да ползва тази последна възможност, освен ако нещата станеха безнадеждни или Анджела Волпоне, за която нищо не подсказваше, че е отвлечена, не се завърнеше в дома си. Пицу имаше свои съображения… Две възможности. Първата не беше валидна в случая. Лудата любов между Итало и Анджела беше обект на многобройни незлобливи шеги във фамилията Волпоне. Бебе Волпоне се беше заклел, че никога няма да се ожени. Подгонен от тълпи жени, мразен от многобройни съпрузи, той не разбираше защо, след като може да ги притежава всичките, трябва да се задоволи само с една. Беше достатъчно Анджела да спре очите си на него, за да се ожени за нея шест седмици по-късно в Ню Йорк. Оттогава нямаше ден да не бъдат заедно.
Преобразен, Итало се прибираше вечер у дома, вместо да обикаля игралните заведения до зори и да прекара нощта с последния парцал, срещнат по пътя му към дома. Що се отнасяше до Анджела, тя желаеше винаги да го има на разстояние не по-дълго от една целувка. При тези условия не беше невъзможно, не познавайки истинската професия на съпруга си, тя тайно да отиде при него в Швейцария.
Втората възможност, която за съжаление изглеждаше за Пицу по-вероятна, щеше да предизвика конфликта по-рано от предвиденото.
Взимайки инициативата в ръцете си, дон Еторе може би беше отвлякъл Анджела като евентуална разменна монета. Ако това беше вярно, Итало никога нямаше да прости предизвикателството, значи войната щеше да завърши със смъртта на единия или другия.
Виторио погледна часовника си. Нямаше вече никакво съмнение, Моше беше влязъл при Габелоти предния ден на обяд и до пет часа сутринта на другия ден не се беше появил. Или дон Еторе го държеше като заложник, или го беше ликвидирал в изблик на гняв. Освен трите часа, през които бе успял да поспи, блед от умора, Пицу редовно бе получавал информация от Вито Франчини и Куинто Фавара, които се сменяха, за да му докладват на всеки тридесет минути, че Юделман още не е излязъл от дома на Габелоти.
Той набра, гримасничейки, новия номер на Итало в Цюрих, който му бе предаден от Висенте Бруторе. Беше крайно време за действие, но Виторио нямаше да помръдне и малкия си пръст, преди да получи зелена светлина от Итало. Последният за щастие се обади веднага.
— Виторио е на телефона…
— Къде се губиш, глупако? Търся те навсякъде! Анджела! Къде е Анджела?
— Кръстосах целия Ню Йорк. Още нищо… падроне. Продължаваме.
Макар и разделени от хиляди километри, Виторио подскочи пред гневното избухване на Итало:
— Искам жена си! Ясно ли е! Искам жена си!
— Да, падроне.
Гласът на Волпоне трепереше от бяс, когато изкрещя:
— Ще ви избия всички, ако стане нещо с нея! Всички! Ти отговаряш за това с главата си!
Пицу с мъка преглътна.
— Мислех… — промълви той.
— Не мисли нищо! Намери я!
— Да, падроне. Ще я намеря. Но питам се… Анджела не може без вас. Може би се е опитала да ви намери?