— Мануела…
— Госпожица Ренате?
— Защо ли се омъжвам за него?
Пъшкайки, Мануела остави таблата със закуската върху леглото.
— Всяка сутрин ме питате. Отговорът е винаги един и същ.
— Но той не ми харесва — забеляза Ренате, подреждайки косите си. — Аз не го обичам. Имате ли писмо от Хулио днес?
— Още не. Може би след обяд.
— Забравили сте черния пипер.
— Всяка сутрин го забравям.
— Ще ви уволня! Мануела…
— Госпожице?
— Какво му пишете? Във вашите писма…
Мануела се замисли.
— Ами… че ми липсва…
Ренате се запита дали би могла да изпита същото, ако се касае за Курт. Не, това не беше възможно. Никога нямаше да може да напише подобно нещо.
— А той? Какво ви пише?
— Същото… — избухна в смях Мануела.
Ренате се опитваше да разбере какви са връзките, които свързват две същества, когато се обичат. Дали можеха да повтарят едни и същи неща безкрайно число пъти, думи, износени от толкова устни, но желани за ухото на другия, сякаш са съвсем нови.
— Това сигурно е скучно…
— А, не, госпожице! Толкова е хубаво да го знаеш, да си сигурна. Хулио е като мен. Иска да му пиша. Колко е красива роклята ви! То е за днес, нали…
— Да. Днес.
— Каква фантастична сватба…
— Да — намръщи се Ренате. — Ще ми донесете ли черния пипер?
— Това не са полицаи — забеляза Томас Мерта. — Това са торпеда на Волпоне. Сега ще им дадем да разберат, след това, което направиха с Рико Гато.
След апела на Мауро Цилино двамата дежурни командоси дори не трябваше да будят сотокапото. Докато дон Еторе и Анджело Барба си почиваха, Томас Мерта, заедно с Франки Сабатини, Симеоне Феро и Карло Бадалето, бдеше. Два часа и половина преди това, в три часа сутринта, те бяха присъствали с наведени глави на най-фантастичната криза от бяс, която до този момент бе завладявала Еторе Габелоти.
— Фалшив номер! — крещеше донът. — Този гнил боклукчия, това спукано лайно О’Брайън, ми е дал фалшив номер! Той! На мен!
Смръзнали се от страх, тримата лейтенанти и двамата му съветници се молеха кризата да премине по-бързо. В по-особени случаи Габелоти беше способен на всичко, по-специално — да обвинява собствените си хора. В случая Карло Бадалето изигра ролята на жертвената овца.
— Ти искаше да очистиш Юделман! Да застреляш Анджела Волпоне! Нещастен тип! Отвътре съм предаден, от мръсниците, които храня! Знаех си, че Итало е достатъчно тъп, за да се опитва да ме мами! Ако бях ви послушал, трябваше да очистя цялата фамилия Волпоне! Вие сте некадърници! Сега той ще се счита за задължен да отмъсти за отвличането на жена му и задържането на Моше! А в това време двата милиарда ще седят на топло в Швейцария, докато някой тъпак от Секюрити енд Ексчейндж Комишън ги надуши! Докато вие си играете на война, на оловни войничета!
Карло Бадалето има нещастието да вметне забележка:
— Дон Еторе, ако Итало е толкова чист, както казвате, какво прави в Ню Йорк?
Габелоти го погледна с унищожителен израз:
— Затвори своята мръсна кретенска уста!
Увисналите му бузи затрепериха от бяс, когато застана пред своя лейтенант.
— Имаш ли още нещо да кажеш? Чуваш ли? Говори!
Бадалето разбра, че ако отвори устата си, ще умре. Той мъчително поклати с отрицание глава и се примъкна към стената, където започна да съзерцава някаква картина, представляваща докери, разтоварващи цитрусови плодове, като очакваше всеки момент да получи куршум във врата. Преди четири години дон Еторе беше стрелял от упор в един „пънк“, който си бе позволил да се пошегува в момента, в който получаваше мъмрене за лошо свършена работа. Нещастникът с рамо, строшено от куршума, бе имал сили да падне на колене и да целуне ръцете на Габелоти, преди да загуби съзнание и да бъде откаран от колегите си при доктора на фамилията. Само жестът на пълно подчинение му бе спасил живота.