„Фланелата“ учтиво кимна с глава и Белинцона, хипнотизиран от тези огромни габарити, се запита дали няма да си удари главата в тавана. Любопитно, той, който винаги се бе смятал за висок, за първи път усети какво чувстват ниските, усети как желание за агресия започва да го обхваща заради това, че го надминават с повече от една глава.
Виждайки смущението на братята си, Инес им се притече на помощ. Обръщайки се към Пиетро и Ландо, тя весело подхвърли:
— Мога ли да ви представя моите братовчеди?… Куаку… Роки.
Двамата чернокожи демонстрираха пленителни усмивки. Съвсем естествено те направиха по една крачка към Барето и Белинцона с протегната широко разперена ръка. В този момент въпреки природната им недоверчивост, под впечатлението на тези природни феномени, направиха фатална грешка. Рефлексът им изигра лоша шега: машинално извадиха десните си ръце от джобовете, разделяйки се по този начин с пистолетите си. Това, което се случи, стана толкова бързо, че дори кобра не би го забелязала.
Като двойка акробати, олекнали внезапно като сапунени мехури, Пиетро и Ландо се озоваха във въздуха, описвайки с телата си светкавична дъга. Преди да докоснат земята, Ландо бе получил удар с ръба на длан зад врата, а Пиетро — тежък ритник в слънчевия сплит. Телата им срещнаха пода с трясък, от който апартаментът потрепери. Незабавно сто и двадесетте килограма на Роки и Куаку ги притиснаха с тежестта на валяк към земята. Като светкавици оръжията им преминаха в ръцете на гигантите. Роки се изправи.
— Той ли беше? — попита, сочейки Ландо.
— Не — каза Инес, — дебелият.
— А този? — настоя Роки…
Тя погледна към изпадналия в безсъзнание Ландо с презрение.
— Нищо… джудже…
— Отивай да си приготвиш багажа и остани в стаята си. Ще те извикаме, като свършим — каза Куаку.
Инес се завъртя на токовете си, без да погледне назад. Вратата на стаята й хлопна. Сега вече Роки и Куаку никак не се усмихваха.
Белинцона изпъшка, размърда се и отвори едното си око.
— Нещастни негри!
Никой от двамата братя не си направи труда да отговори. Те размениха по няколко думи, без да насочват дори пистолетите към повалените на килима командоси на Волпоне. Докато Ландо се съвземаше, Белинцона видя Куаку да подхвърля нагоре някаква монета.
— Тура — каза Куаку.
Роки се наведе в същия момент заедно с него, за да се увери в резултата.
— Загуби! Ези!
Пиетро се изсмя.
— На какво играете, черни мутри? На задниците си ли?
— На твоя — студено каза Куаку.
— Тъпи негри — небрежно подхвърли Белинцона.
Куаку учудено го погледна.
— Ей, Роки! Мисля, че тази дебела свиня ти говори…
— На мен…? Не…
— Мръсни черни педерасти — изплю се Белинцона.
Роки и Куаку избухнаха в свеж млад смях, без Пиетро да може да разбере причината за смеха им. Той тежко се изправи на крака. Гигантите не му попречиха, наблюдавайки го с ъгъла на очите. Роки на свой ред измъкна една монета.
— Ези или тура?
— Оставам на тура — каза Куаку.
Роки подхвърли швейцарския си франк във въздуха.
— По дяволите! Печелиш… — със съжаление каза той.
Куаку хвърли оръжието си на дивана и застана срещу Белинцона. Пиетро, израснал сред безмилостните схватки между докерите на Ню Йорк, никога не се беше страхувал от никого. На тринадесетгодишна възраст той беше оглавил, всявайки терор, бандите от малолетни в района. Всички тези млади хора имаха нещо общо: мразеха негрите. Случваше се Синдикатът да използва чернокожи изпълнители за най-мръсните задачи, които пънките не искаха: да събират доходите от лотарията, да продават наркотици на малки дози, но нищо повече. Всички без изключение ги считаха за нещо средно между бабуин и домашно куче. Туземци…
— Сестра ми претендира, че не си се отнесъл с нужния респект към нея — каза тихо Куаку.
— Тази мръсница сестра ли ти е? — възкликна Пиетро. — Като я възседнах, тя смърдеше!
Въпреки че беше нащрек, готов за схватка, той не успя да разбере нищо. Нито да вдигне ръце, за да се защити. Три последователни удара, под различни ъгли, нанесени с невиждана скорост, го засегнаха в черния дроб, сърцето и челюстта с тежестта на хидравличен чук. Белинцона прибра биволския си врат между плещите и се втурна с главата напред, включвайки в атаката цялата тежест на своите 98 килограма. Сляпата му атака никога не бе оставяла дори минимални шансове на противниците му. Черепът на Белинцона беше твърд като гранит. На осемнадесет години, за да забавлява своите приятели, той беше разбивал дървените прегради между седалките в железниците.