Под влияние на емоциите той бе решил да довери на Химене грешките си и цялата истина около последствията от тях. Прибирайки се у дома си, се бе подвоумил пред обстоятелството, че ще трябва да я въведе в неговата светая светих, в това, което беше лично негово преди четиридесет и осем часа, питайки се дали няма да я нарани сериозно с тези откровения. Имаше ли право да я намесва в тези тежки изпитания? Беше ли подготвена за това?
— Химене?
— Омер…
Пред огледалото тя пухтеше радостно, драпирайки роклята, която щеше да облече същата вечер. Чаените церемонии… пазаруването… празните приказки… изборът на една покривка…
— Трябва да ти кажа… — започна Омер.
— Обичаш ли парме? Извинявай! Какво искаше да кажеш?
Омер се отказа да говори. Челюстта го болеше ужасно.
— Нищо… нищо…
Мисълта го беше поразила. Беше скрита в един от ъглите на паметта му. На някакъв французин: Коктал или Како, или Кокто, той вече не си спомняше. Тя казваше: след като мистериите ни изненадват, по-добре ние сами да си ги организираме. Любопитното бе, че тя му идваше наум днес, без Габелоти да мисли, че някога може да я използва, за него това бе мисъл на един немощен. Групирани около него, със сериозни и загрижени лица, Кармине Кримело, Анджело Барба, Томас Мерта, Карло Бадалето, Франки Сабатини и Симеоне Феро мълчаха. Това, че донът не бе реагирал, след като членовете на една враждебна фамилия бяха ликвидирали двама командоси пред очите му, ги хвърляше във вцепенение. Силата на Синдиката беше в това, че никога не оставяше без отговор и най-малкото предизвикателство.
Тъй като всички знаеха този неписан закон, гледаха с четири очи, преди да го престъпят. Или дон Еторе се предаваше, или се страхуваше от Волпоне, или в ръкава му бе скрит някакъв таен коз. Всички тайно се надяваха на последното. Телата на двамата убити бяха дискретно евакуирани от сградата с помощта на екип командоси.
Бяха ги превозили с асансьора до подземния гараж. Там телата бяха натоварени във фургонетка. Фамилията Габелоти беше закупила тридесетина гробници в едно гробище в покрайнините на Ню Йорк. Когато някой загинеше от огнестрелно оръжие, както беше в по-голямата част от случаите, покойникът бе погребван, без да се изискват необходимите формалности: морга, аутопсия, полиция. Пазачите на гробището бяха сигурни, добре платени хора. Нощното погребение на някакъв непознат с нищо не смущаваше мирното им безгрижно всекидневие, далеч от градския шум, под тихия шепот на кедрите. Като добър сицилианец дон Еторе добре знаеше, че и най-страшният от неговите убийци държеше да бъде погребан по християнски, вместо да лежи забетониран в плоча и хвърлен в открито море. С тази негова деликатност авторитетът му сред подчинените нарастваше.
Той се усмихна мазно и се обърна към своя генерален щаб:
— Положението ви е известно — започна той. — Мортимър О’Брайън се е опитал да ни измами. Не знам дали е мъртъв, дали е жив и къде се намира. Моето мнение е, че нашият съдружник… — той замълча, за да прочисти гърлото си — нашият съдружник Волпоне му е видял сметката. Тук той е сгрешил. Тъй като в моите ръце тази отрепка щеше да проговори, гарантирам ви го! Надявам се, че нашите пари все още са блокирани в банката. Нито Волпоне, нито аз притежаваме номера на сметката. Бебе Волпоне е изпълнен с добри намерения. Но това не стига. Вследствие на това, за да завърши тази работа, която започва да намирисва, реших лично да замина за Цюрих.
Хората му се спогледаха учудено. Дон Габелоти мразеше да пътува. Тъй като целият свят идваше при него, защо бе решил да промени порядъка? Освен това неговата аерофобия беше често тема за шеги сред фамилията.
— Как ще заминете, с какво? — наслуки попита Кримело. Той сбърка, като прибави без зъл умисъл: — С параход?
— Я повтори — агресивно натърти дон Еторе.
Кармине Кримело, разбирайки, че е сбъркал, погледна към останалите. Никой не му се притече на помощ. Те обръщаха настрани погледи. Кармине, изоставен сам на себе си, реши да рискува:
— Нищо лошо не съм казал, падроне. Зная, че не обичате да летите със самолет… Това е всичко… — Той страхливо прибави: — Не сте само вие… Аз също не обичам да пътувам със самолет.
— За в бъдеще запази утешенията за себе си! А със самолет ще пътуваш утре!
Всички глави се изправиха.
— Аз също — прибави дон Еторе с решителен вид на самоубиец. — Естествено, не можем да пристигнем в Цюрих накуп. Анджело, Тома и Карло ще отлетят за Лион, Франция. Оттам ще вземете влака за Цюрих. Франки и Симеоне ще заминат за Милано и също с влак ще дойдат в Цюрих. (Той погледна кръвнишки.) Ще те взема в прегръдките си, за да те утеша.