Няколко усмивки, които угаснаха незабавно.
— Там ще се срещнете с хората на Волпоне. Първият, който направи алюзия за настоящите събития, ще го изпратя незабавно в Америка. Докато не си върнем парите, искам мир! Ще изисквам взаимно разбирателство!
— А после? — намеси се със сериозен тон Анджело Барба.
— После какво?
— След като си приберем парите?
— Винаги ще имаме време да разговаряме с дон Итало Волпоне.
Думата „дон“ той произнесе така, сякаш се избавяше от нахлулата в устата му храчка.
Всичко се проваляше. Анджела все още не бе намерена. Габелоти му слагаше пръчки в колелата, пазейки Юделман като заложник. Виторио Пицу се оказваше неспособен да предприеме нещо. Омер Клопе не се предаваше… За кой ли път Итало се прокле за липсата на контрол над себе си. Беше имал шанса да залови Мортимър О’Брайън, после бе провалил всичко. С малко търпение сега номерът на сметката щеше да е в ръцете му, номерът, който предизвика толкова убийства. Адвокатът не беше от класата на банкера. Сега Итало имаше само едно желание: да се върне в Ню Йорк и да подложи града на огън и кръв, докато не намери жена си. Но той се беше заклел да не напуска Цюрих, докато не си върне парите от операция „Аут“ със свои собствени сили. Ставаше въпрос за живота, за бъдещето и за честта му.
Зад гърба му се говореше, когато го сравняваха с Дженко: насилник, буен, невъздържан. Това действително беше в характера му. Но как не разбираха, че за да бъде такъв, причината бе в това, че брат му се беше родил преди него. Повече от баща Дженко се бе грижил за него, бе го изучил, възпитал, пазил от всички несгоди, вземайки решения от негово име, говорейки вместо него. С течение на времето, колкото властта на Дженко укрепваше, толкова Итало свикваше с мисълта да се уповава на него, да живее в сянката му. Защо трябваше да завоюва нещо, за което бе достатъчно само да го поиска? Защо да воюва, когато Дженко го правеше вместо него? Дженко беше този, който му беше дал умалителното „Бебе“. Итало, който не преставаше да обича и да се възхищава от брат си, дотолкова се бе слял с него, че накрая личността му се беше сляла с неговата. Победите му Итало считаше за свои.
Той бе започнал да намира себе си едва след като бе срещнал Анджела. Рамо до рамо с нея независимостта му се беше върнала. Той не беше повече нечий по-малък брат, но един истински мъж от главата до петите, готов на всичко, за да запази една жена. Беше опитал да обясни тази метаморфоза на своя по-голям брат, укорявайки го мило, че го е разтоварил от отговорност. Сега вече Итало искаше да поеме своята отговорност и да играе активна роля на различни постове във фамилията. Дженко го беше изслушал с внимание, без да каже нито дума.
— Не ти се сърдя за нищо, Дженко, но ти ми даде прекалено много обич. Имам чувството, че това ме задушава. Ти си твърде голям за мен, но аз съществувам. Искам да летя със собствени криле.
Беше ли го разбрал Дженко? Беше му разрошил косите, усмихвайки му се, сякаш беше дете:
— Сигурно си прав, Бебе, но не трябва да ми се сърдиш. Може би не съм забелязал, че си пораснал.
— Но аз съм на тридесет и осем години!
Дженко беше на четиридесет и шест, но когато Итало беше на десет години, брат му царуваше над десетки възрастни, членове на подземния свят, с които не се беше побоял да се срещне в схватка с оръжие или голи юмруци. Той доминираше над тях с интелигентността си, с чувството си за мярка и с полезността си. Нямате дори двадесет години, когато високопоставени личности от всякакви професии искаха от него съвет и протекции. Тези осем години бяха оставили между тях разстоянието между баща и син, между учител и ученик. За Дженко Итало винаги оставаше на десет години. Но сега и завинаги по-големият брат щеше да остане на четиридесет и шест, годините на смъртта му.
След повикването на Пицу Итало се беше върнал в моргата. Чиновникът отново бе отворил кутията, където лежеше кракът на Дженко… Итало остана дълго, молейки се пред тази част от тялото, оставяйки от очите му да текат горещи и горчиви сълзи. Постепенно го обхващаше жаждата за реванш.
После се завърна във вилата. Фолко управляваше колата. Те не бяха разменили нито дума през цялото време. Итало знаеше, че ще продължи делото на своя брат — единственият начин да отдаде почит и признателност към своя доброжелател, в знак на отплата за обичта му Итало се закле да бъде достоен за тежката корона, която му се падаше. Тежко и горко на оня, който се опита да му я отнеме. Но за да може да се противопостави на тези от Синдиката, трябваше да довърши това, което бе започнал: да принуди Клопе да преведе парите.