Когато достигна до него, Ренате се спря. Отблизо той бе красив, с костеливо лице, добре очертано, малко блед, с напрегнат поглед. Най-голямо впечатление й направиха ръцете му: фини и силни, поддържани, леко присвити върху каросерията.
— Как се казвате? — попита тя.
Устата му се разтвори в жестока усмивка.
— Орландо…
— Аз се казвам Ренате. Искам да се любя с вас.
— Аз също — отговори той.
Орландо отвори вратата на автомобила.
17.
— Махайте се оттук! — извика Луи Филипон.
Когато той работеше, кухнята трябваше да прилича на светилище. Никой не трябваше да се суети, да коментира, нито пък да изглежда уморен. Не беше рядкост гастрономическите му открития да се извършват под звука на грамофонна плоча, чийто избор даваше по-нататъшния вид на приготвеното ястие. Луи Филипон оставяше да съжителстват солта и класическата музика. Десертите се приготвяха в ритъма на джаза, а коктейлите под южноамерикански звуци.
Тук, при Клопе, той се проклинаше, че бе приел поканата. Всичко беше в безпорядък. Няколко пъти, точно когато приготвяше доматения сок за студения бюфет, Оскар Хепбрауер предявяваше претенции да мине през кухнята. Декораторът беше също толкова откачен, колкото Луи Филипон, но по-неспокоен. Той се боеше, че няма да успее да привърши обзавеждането преди полунощ, а вече беше шест вечерта. Не бяха му донесени навреме вещите, от които той и помощниците му се нуждаеха. Губеше ценни минути, за да премине от една стая в друга, избягвайки кухнята, а щеше да бъде много по-лесно да мине през нея. Беше поискал учтиво разрешение от Филипон, но последният студено бе отговорил:
— Предпочитам да се въздържите от това.
В продължение на половин час Оскар бе постъпвал така. После, без да може да се въздържи, бе повел една дивизия работници, носещи фотьойли Луи XV, между фурните. Неговите войски и тези на Филипон се бяха сблъскали, разменяйки си силни думи, докато техните военачалници бяха на сантиметър от ръкопашния бой.
— Ще минавам където искам и когато искам! — пищеше Оскар Хепбрауер.
— Аз съм господар тук! — отговаряше Луи Филипон.
— Невъзпитан тип!
— Марш навън!
В големия салон беше още по-зле. „Горилите“, наети за охраната, гледаха под око работниците в гащеризони, които ги подбутваха наляво-надясно безцеремонно. Оскар така бе преуспял в декора си, че нечии нерви вече се късаха. Видът на апартамента предизвикваше у някои от тях повдигане, макар че повечето не бяха слагали нищо в уста. Масите висяха от тавана, придружени от столове, всичко наопаки, докато, ходейки по пода, човек имаше чувството, че се е обърнал с главата надолу, с лице на нивото на висулките на обърнатите полилеи. Един роял с извадени вътрешности беше залепен за тавана, както и една табуретка с няколко ниски масички, натоварени с бутилки алкохол и чаши. Само най-малките масички, предназначени за сватбения обяд, лежаха на краката си нормално, така както Бог бе пожелал да бъде упражнявана силата на тежестта.
Един от пазачите, който бдеше над обърнатия наопаки Да Винчи, има нещастието да съзерцава твърде дълго тавана. Неговият колега, който се караше с някакъв работник, изцапал костюма му с лепило, го забеляза, че побледня.
— Не се ли чувстваш добре?
— Не…
— Какво ти е?
„Горилата“ обгърна помещението с поглед, попивайки потта, която струеше от челото му с опакото на ръката. После промълви с умиращ глас, сочейки в делириум обстановката:
— Тттова…
С изцъклен поглед Ренате се молеше:
— Не!… Не!… Не…! Не…
— Качвай се!
— Не мога повече!
— Качвай се!
Тя изкачи едно стъпало. Беше неспособна да прецени дали изкачването на това стъпало е изтезание, безкрайно удоволствие или двете заедно. Всяко от стъпалата водеше според нея към голготата. Разпънатата беше тя. Когато потеглиха от Белеривщрасе, Ландо я бе довел право в апартамента си. Смутена повече, отколкото би могла да предположи — есенцията на един експеримент е да отделиш всяко съставно нещо, запазвайки свежа мисълта — тя не беше задала никакъв въпрос по време на краткото им пътуване. Ландо пазеше пълно мълчание.