Когато мускулите на лицето го заболяха, Ландо й позволи да експлодира за втори път.
Ренате се строполи като чувал. Лицето й беше бледо, а тялото потрепваше в спазматични гърчове. С отчаяние, примесено с учудване, забеляза, че възможностите на партньора й отново са налице. Без да я гледа, сякаш на шега, той я изправи и прошепна в ухото й:
— Сега ще легнем на леглото. Щом като го искаш, ще го имаш.
Ландо я побутна отзад все още с ръце около тялото й. Ренате залитна към малка стълба, която водеше към малка ниша над стаята. Когато пристъпи първото стъпало, той я облада брутално. Въпреки отпадналостта си Ренате усети, че вълна от горещина се разлива от пръстите на краката до пубиса, от върха на гърдите до корените на космите на главата. Тя разбра, че той ще я блокира на това стъпало, докато не я повали още веднъж. Главата й увисна настрани, а тялото й се разтърсваше все така от мощните овнешки удари на Ландо. Корпусът й се беше подгънал напред и само дланите на ръцете я удържаха в това положение. По него се разливаха букети червени светлини без време, без пространство, без разбиране. В нея се раждаше отново мощната вълна, в която участваше всяка фибра на тялото й, на чийто връх твърде далеч от удоволствието се намираше зоната на опустошителния циклон, който разтваряше широко вратите на страстта… Тя „умря“ за трети път…
Без да губи време, далечен, неуморим, Ландо я накара да седне на второто стъпало, разтвори бедрата й нежно, но неумолимо и плонжира с главата напред в пространството. Ренате напразно се опита да го отблъсне, без вече да разбира дали е полудяла, или е мъртва, люшкайки слабо глава в знак на протест срещу това нажежено желязо, което гореше най-чувствителната зона на тялото й. Но той не я изпускаше от ръце.
— Ти ще ме убиеш… Ти ще ме убиеш!…
Ландо си помисли, че действително ще бъде убит от ръката на Волпоне, ако не постигне това, което последният искаше от него. Хватката му не се отпусна, докато тя не се сгърчи отново и не нададе вик на агония.
Без да й дава време да дойде на себе си, той я изправи, обърна я с гръб към себе си на третото стъпало и брутално я овладя отново.
— Милост, не мога повече… Не… не…
Той хапеше жестоко плещите й, шепнейки в ухото й:
— Ще го имаш твоето легло… Достатъчно е да изкачиш още пет стъпала…
— Аз съм! — каза Волпоне, мъчейки се да овладее тона на своя глас.
— Итало!… Итало!… — радостно викаше Анджела.
Той беше доволен, че жена му не можеше да види до каква степен го е развълнувал фактът, че чува гласа й. Итало стисна зъби, за да може по-добре да се противопостави на глупавите сълзи, които започваха да му замъгляват очите. Страхът, че може да загуби Анджела, го караше да страда като мъченик.
— Анджела, кажи ми какво се случи? Лошо нещо ли ти сториха?
Младата жена достатъчно дълго бе инструктирана от Моше Юделман, който до този момент никога не бе проявявал достатъчно внимание към нея. Накрая й бе казал:
— Анджела, ние играем голяма игра. Не мога сега да ви обясня всичко, но знайте, че ако се оплачете на Итало, всичко отива по дяволите!
— Всичко какво? — беше попитала тя.
— Вашият мъж е с опънати до скъсване нерви. Смъртта на брат му постави на плещите му огромна отговорност. Той трябва да завърши едно дело, започнато от Дженко… Едно трудно дело… Итало ви обича повече от всичко на света… Той е далеч от нас. Рискуваме зле да изтълкува поканата на Габелоти. Итало не го обича. Той обаче греши. Габелоти се е намесил за ваше добро, за да ви предпази…
— Но от какво? — учуди се Анджела.
— Не ми задавайте въпроси, Анджела. Аз съм ваш приятел. Не усложнявайте излишно нещата.
Така тя реши да възприеме един безгрижен тон.
— Не, любов моя, не, никой не ми е сторил зло. Ти ми липсваш.
— Ти също, Анджела… Ако знаеше…
— Искаш ли да дойда при теб?
— Не, не! Имам работа още ден-два…
— Мога ли да ти помогна?
— Да. Кажи ми, че ме обичаш!
— Обичам те, Итало…
— Щом привърша задачата си, ще те отведа в Сицилия.
— Наистина?
— Да! Ще видиш!… След това ще минем през Италия, за да се видим с твоите. Този, Габелоти, говори ли с теб?
— Да, разбира се — излъга Анджела. — Беше внимателен.