Една от бившите му приятелки се повдигна на пръсти и пошепна в ухото му:
— Ако не дойде, мисли за мен… Винаги съм готова да я заместя…
Химене си проби с труд път към ставащата все по-гъста тълпа, която жадно се беше нахвърлила върху първите бокали с шампанско. Облечените в бяло келнери се справяха бързо, жонглирайки с подносите.
— Знаете ли къде е Ренате? — попита тя с нескрито безпокойство.
Курт й отправи невъзмутима усмивка.
— Боже мой… Сигурно се приготвя… Не сте ли я виждали?
— Тя излезе в три или четири часа следобед. Сигурно е при фризьора…
— Не сте ли я виждали след това?
— Не, разбира се… Започвам да се безпокоя.
— Къде е годеницата ти? — извика една гостенка, вдигайки чашата си за поздрав.
— Сега ще дойде… Ще дойде! — отговори Химене, която винаги считаше за необходимо да оправдава не само своите действия, но и тези на другите. Тя прибави: — Господи, ето го и пастора! Курт, моля ви, направете нещо…
Втурна се да посрещне проповедника, който, макар и стар приятел на семейството, се беше съгласил да обяви тази сватба неохотно заради необичайните условия. Химене беше помела скрупулите му, връчвайки едно значително дарение за „бедните от общината“. Това в Цюрих беше чист евфемизъм. Най-бедните в Цюрих не бяха швейцарци, а италианци и португалци.
Между две приятелски потупвания Курт погледна крадешком часовника си: беше дванадесет и половина. Супата трябваше да бъде сервирана точно в един. Все по-намръщен, със свито гърло, той реши да се измъкне за десетина минути в търсене на Ренате.
Тя запали цигара, вдъхна дълбоко дима и проследи с пръст профила на Ландо. Този последен жест го накара да почувства колко е уморена. Тя нямаше тяло, а в същото време то тежеше стотици тонове. Не й оставяше възможност в останалата част от живота си да усети отново емоциите, които бяха унищожили щастието й за няколко часа. Тя беше прекрачила завинаги границата на удоволствието. Подобно на смъртта. Но дори смъртта не можеше да бъде толкова интензивна. Тя всъщност познаваше само името му: Ландо. Той знаеше само шестте букви на нейното: Ренате. Той беше Господ: не можеше да има равен на себе си. Сега трябваше да го напусне.
— Ландо… Колко е часът?
Той погали зърното на лявата й гърда.
— Нямам представа… полунощ… един часа… два часа… Какво значение има?
Тя се усмихна с горчивина.
— Трябва да си тръгвам.
— Сега?
— Давам прием.
— Посред нощ?
— Да. Ще има сватба… Моята. Ще се омъжвам в един часа след полунощ.
Изтощеният от неимоверните усилия в последните часове Ландо все пак намери начин да се учуди.
— Ти се омъжваш в един часа след полунощ?
— Да — потвърди тя, пъхайки цигарата си между устните му.
Той дръпна дълбоко навътре.
— Подиграваш ли се с мен?
— Не. Това е самата истина.
Той се надяваше, че тя ще забрави за часа, но беше явно, че положените от него усилия не са достатъчни. Наелектризиран от страха, който изпитваше от Волпоне, събра последните си сили за решителна битка, предназначена да я задържи при него. Езикът му го болеше, той го усещаше сух и тежък като парче шкурка. Беше невъзможно да го използва отново. Колкото до останалото… Итало беше категоричен:
— Искам бардак у Клопе, искам скандал! Не брутализирай дъщеря му, но искам да я хипнотизираш до такава степен с „удари на опашката“, че да забрави да се яви на собствената си сватба!
Ландо се обърна към Ренате и нежно я захапа за мекото на ухото. Тялото й се сгърчи при спомена за тези зъби, които доскоро хапеха шията й, когато тя крещеше от удоволствие и болка.
— Не ти вярвам — каза той.
На лицето й се появи измъчена усмивка.
— Искаш ли да те поканя?
— Защо се омъжваш?
Тя се замисли за секунда.
— Всъщност не знам… Как е твоето фамилно име?
— Барето.
— Ренате Барето… — произнесе замечтано младата жена.
— Харесва ли ти?
— Не.
— Тогава защо се омъжваш?
— Наистина не знам… Твърде късно е… Ландо. Колелото се е завъртяло.
Той вдигна рамене.
— Не съм само аз… Целият град знае… Гостите… Не мога да постъпя лошо с баща ми.
— Какво работи той?
— Банкер е.