— В Цюрих ли?
— Да. А ти с какво се занимаваш?
— Сега съм пенсионер.
Тя се изкиска.
— Бях професионален футболист. Сега управлявам една верига от автоматични перални. Швейцария, Франция, Италия… На дневен ред е Австрия.
— Не съм виждала такъв глупав брак… Като си помисля, че това е моят собствен…
Ренате направи опит да се измъкне от леглото.
Той я притисна към себе си и я задържа.
— Знаеш ли, това, което се случи между нас, за мен е рядко преживяване…
— За мен също — каза сериозно тя.
— Защо не дойдеш с мен?
— Къде?
— Където искаш.
— Не сега, Ландо. Това е невъзможно.
— Колата е долу. Качваме се и изчезваме.
Ренате го погледна замислено и сърцето му заби силно в гърдите. Смущението й, колебанието й бяха видими.
— Готвиш се да направиш една голяма глупост. Не ти ли е добре с мен?
Тя се сгуши непринудено в него.
— Е, и? — настоя Ландо.
Без да погледне към него, тя бързо прошепна:
— Това, което ти ми даде… Не, ти не можеш да го разбереш…
Ренате бързо се освободи от прегръдките му. Мозъкът му трескаво търсеше средство да я задържи още. Ако можеше да я нокаутира, колко лесно щеше да бъде всичко. Ландо видя младата жена да облича чорапогащника си и да нахлузва през глава полата на костюмчето си.
— Не мога да стоя на краката си — каза тя.
Краката й внезапно се разтрепериха и Ренате седна на леглото. Той не се помръдна. Главата й легна на мишницата му, а ръцете й погалиха мускулестите му гърди.
— Ландо…
— Не отивай!
Може би тя нямаше да намери кураж да стане, ако той не беше проговорил. Думите му й подействаха като удар с камшик. Ренате мъчително се изправи, сложи сутиена си и прошепна:
— Това, което се случи с мен, е лудост… Лудост! Лудост!…
След като хвърли бърз поглед в огледалото, тя възкликна:
— Боже мой!… Станала съм на сто години. Какво направи с мен, Ландо?
— Нищо. След като си тръгваш…
— Опитай се да ме разбереш…
— Не.
В очите й се показаха сълзи.
— Ландо, ако искаш утре! Само ако поискаш! Кълна ти се, че ще се разведа!
Той й подаде обувките.
— Ще закъснееш. Два часа и половина е.
Играта беше загубена: неговият инстинкт му подсказа, че тя му се изплъзва.
— Дори няма да имам време да се преоблека, това е ужасно!
— Ще те придружа.
По-късно, когато седнаха в колата, тя каза:
— Искам една твоя снимка. Имаш ли?
— Не.
— Искаш ли да ти дам една моя?
Беше три без десет. Те се движеха бавно по напълно пустата с ненужно осветени витрини Щампфенбахщрасе.
— Спри! — извика Ренате.
Ландо натисна спирачките. Тя слезе и бързо прекоси улицата. Между две магазинчета, излагащи на витрината си луксозни подаръци, се губеше малко автоматично фото. Ренате влезе и дръпна завесата след себе си. Под нея бегло се виждаха краката й до коленете.
В нощта избухнаха четири електронни светкавици. Ренате отново се намери до него.
— По-бързо! — каза тя.
Без да го гледа, младата жена му подаде четири влажни снимки. Той хвърли око върху тях, намуси се, наведе се към нея и й прошепна нещо в ухото. Тя изглеждаше изненадана.
— Не — поклати глава тя, — друг път…
Ландо промърмори още няколко думи. Ренате се подвоуми, измъкна се от колата и се върна в кабината. Когато дръпна завесата, той констатира, че краката й изчезнаха един след друг от погледа му.
Избухнаха четири нови светкавици. Ландо запали двигателя и усмихвайки се, погледна към снимките, които тя му подаде. Този път те не показваха лицето й, показваха нещо друго под различни ъгли: пубиса на Ренате. Той доволно ги пъхна в джоба си и се отдели от тротоара.
— Ренате, ако промениш мнението си… Оставям ти колата си. Ключовете ще са на арматурното табло. Ще те чакам в апартамента толкова, колкото е нужно.
Тя не отговори, взе ръката му, стисна я силно и я поднесе към устните си.
Към един сутринта по-възрастните гости се настаниха около масичките. Те нямаха навика да бдят нощем. Химене кършеше ръце, виждайки да се приближава катастрофата. Тя забърза към току-що появилия се Курт.
— Курт, намерихте ли я?
— Не, госпожо, не, нищо не зная… Няма я никъде…
— Боже мой! Какво ще кажа на пастора?
— Не пасторът ме безпокои, а Ренате!