Други казваха, че шефовете на „Васенаарс“ няма да затварят мината. Напротив, пробиването на шахтите ще продължи, като ще бъде предложена премия за риска при работата.
Малко преди Хулио да достигне до своята барака номер 11, сирената изсвири късо. От високоговорителя се чу някакъв глас:
— Всички да се съберат незабавно пред зданието на дирекцията… Повтарям…
— Какво ли ще кажат — заинтересува се неговият сънародник Жоао.
— Ела, там ще разберем — отвърна Хулио.
Няколко стотици черни и бели мъже се бяха събрали пред каменната постройка, която служеше още като счетоводство и каса. Върху терасата се появи самият шеф Ерик Мортед със собствената си персона. Той залепи устни към портативния високоговорител:
— Имам да ви съобщя три новини. Две добри и една лоша. Първо лошата: затваряме обекта!
В изненадващата тишина, която настъпи след това изказване, гласът му, необичайно деформиран от апарата, се повтори от ехото многократно: затваряме… затваряме… затваряме…
За всички присъстващи това означаваше тотална промяна на живота им. Завръщане в родината за европейците и прибиране на негрите в гетото, с една дума: безработица за всички.
— Сега добрата новина! Затваряме, за да построим един по-добър, по-сигурен обект. По мое искане собствениците на мината ни отпуснаха за тази цел четири милиона долара.
Мортед запази мълчание, за да позволи на тези въшльовци да преценят величината на тази сума. Само че за тях цифрата четири милиона беше нещо като наследника на Исус или планетата Марс…
— Тази сума ще бъде използвана единствено за вашата сигурност…
— Каква сигурност, след като си отиваме — обади се някой от тълпата. Черните пазачи напразно се мъчеха да го изолират.
— Точно така! — продължи Мортед, който искаше да се покаже демократичен, отговаряйки на един подчинен. — Щом като подобренията бъдат направени, мината ще отвори вратите си и вие ще бъдете наети отново.
— След като си събираме багажа, как ще се върнем?
Сега вече черните горили забелязаха смутителя. Някакъв италиански или френски въшльо. Те се втурнаха към него, за да го погъделичкат с електрическите си палки.
— Спрете! — заповяда им Мортед.
Пазачите се спряха нерешително.
— Разберете добре — смекчи тона си директорът, — компанията постъпва така със свито сърце. Сега всички ние губим. Собствениците губят пари, а вие сте подложени на рискове. Днес е 27 април 1977 година. Ще прекратите работа на 30 април вечерта. Мината ще отвори вратите си на 10 януари 1978 година. Всеки от вас ще получи заплата за два месеца като обезщетение. Тези, които ни декларират писмено желанието си да започнат работа след новото отваряне на мината, ще получат при завръщането си половината от своята заплата през тези осем месеца.
Мортед се изкашля, доволен, че е изпълнил нареждането на Омер Клопе. Телексът, получен тази сутрин, нямаше равен на себе си. Мортед беше потресен от това, че един банкер може да бъде толкова внимателен към своите работници. Той, ако беше на негово място…
Завърши речта си с едно треперещо: „На добър час! А сега на работа!“, и се скри в сградата, която разполагаше със собствена климатична инсталация.
Хулио и Жоао се спогледаха.
— По дяволите! — възкликна последният. — Какво ще правиш сега?
Хулио повдигна рамене с примирение. Преди всичко трябваше да предупреди Мануела за завръщането си в Цюрих. Той измъкна писмото й от джоба си, за да прочете още веднъж следния пасаж: „… моята господарка ще ти намери някаква спокойна работа…“. Беше написано черно на бяло. Хулио познаваше Ренате и знаеше, че Мануела я обожава. Само че дъщерята на банкера се беше омъжила предната вечер и сигурно имаше други проблеми за решаване, вместо да се занимава с него.
Той се върна замислен в бараката си. После извади хартия, мастило и писалка и наведен над масата от бяло дърво, започна да пише.
Доктор Мелън премери дискретно пулса на Габелоти.
— Как сте? Добре ли сте?
— Не… — изръмжа Габелоти с пресипнал глас.
Когато погледът му случайно попаднеше на някой илюминатор, Габелоти беше принуден бързо да затвори очи, за да преодолее овладяващия го световъртеж. Беше наложително да се съсредоточи върху списанието, което държеше в ръка и от което не можеше да прочете нито ред. Това беше напълно естествено — как можеше да забрави ужасяващите думи на командира на самолета: „Сега летим на височина тридесет и пет хиляди стъпки…“. При отлитането им от Ню Йорк доктор Мелън го беше натъпкал с успокоителни лекарства. Главата го болеше, а страхът му никак не беше намалял. За да запази достойнството си пред своите хора, а най-вече лично да възвърне двата милиарда долара, Габелоти беше принуден да получи своето въздушно кръщение на петдесет и четири години. Сгърчен във фотьойла си, трескаво стискащ облегалките, той си припомняше всички въздушни катастрофи през последните години. Парижкия ДС-10 — двеста мъртви… Един месец по-късно в Санта Крус де Тенериф, ужаса на ужасите — петстотин шестдесет и двама мъртви при сблъскването на два Джъмбо Джет — Боинг-747, подобни на този, с който летеше сега.