За да се достигне до стаята на Ренате, беше необходимо да се пресече целият салон. Едва носилката се беше скрила от погледите, и присъстващите започнаха да се измъкват навън на пръсти и изтрезнели, си казваха: „Има на света болки, които не могат да бъдат споделени с никого“.
В осем сутринта всичко, свързано с обличането на Ренате, беше привършено. Химене беше разбудила посред нощ директора на едно погребално бюро, който веднага беше изпратил четирима от най-добрите си специалисти. Сега Ренате почиваше в своето моминско легло със спокойно лице, толкова хубаво в смъртта, колкото беше и в живота. Нейната майка бе решила да я облекат в роклята с цвят на пушена риба, тази, с която трябваше да бъде на брачната церемония. В ъглите на леглото бяха поставени запалени свещи. Коленичили пред него, Омер и Химене плачеха беззвучно, стиснали ръцете си, неутешими в своята мъка.
Мануела се беше присъединила към тях, но победена от сълзите, се беше оттеглила в стаята си. Тя беше неспособна да понесе това мълчание, тази неподвижност на съществото, което й беше толкова скъпо.
В осем и десет Курт отвори вратата и влезе. Те дори не го погледнаха. Той коленичи до тях и започна да се моли.
Когато се беше върнал от аерогарата бесен от яд, че сам бе правил сватбеното летене с хеликоптера, по пътя го беше спрял полицейски кордон. Отстрани на пътя се виждаше металносиво купе, обърнато с колелата нагоре. Курт ненавиждаше мъртвешките спектакли.
„Продължавайте!“ — беше казал на шофьора, обръщайки глава на другата страна.
Беше замръзнал до кости и не знаеше как да се държи с Ренате. Всичко зависеше от нея. Ако тя се извинеше, оправдавайки своето необяснимо държане, може би диалогът между тях щеше да бъде подновен. По нейна вина сватбеното тържество беше провалено. Стотиците гости го бяха взели за глупак. Родителите му също бяха осмени.
— Една минута! — възкликна шофьорът. — Ох!… По дяволите!… Колко жалко! Едно толкова красиво момиче!…
Курт машинално погледна. С разтуптяно сърце той позна синьото костюмче на Ренате. Забравил, че му е студено, скочи от таксито, усещайки внезапно, че устата му се пълни с вкус на ръждиво желязо.
Пет минути по-късно пристигнаха двамата Клопе. Вечерните им тоалети контрастираха неприятно с ужасната сцена, осветена като ден от прожектора на полицейската кола.
Шефът на полицаите се запъти към Клопе.
— Това нейната кола ли е?
Банкерът поклати тъжно глава. Който и да беше собственикът на тази бюти гоуст, той се чувстваше виновен за случилото се. Защо ли Бог бе насочил собствената му дъщеря към този странен инструмент на смъртта, който той не бе неутрализирал навреме?
— Ренате Клопе ли е името на жертвата? — попита полицаят.
— Не Клопе — обади се Курт. — Хайнц. Ренате Хайнц.
Омер му беше обърнал гръб. Курт се беше прибрал у дома, за да смени облеклото си. Жабото и кадифеният костюм сега му изглеждаха смешни. След като взе горещ душ, той се строполи в един фотьойл, опитвайки се да разбере защо след петнадесет минути брак беше вдовец.
След като завърши молитвата, Курт погледна към своя тъст. Омер Клопе не изпускаше ръката на Химене. Понякога погледът му се насочваше към леглото, на което лежеше Ренате. Курт забеляза как роклята й се развълнува. Като че ли банкерът беше от някаква друга планета. Въпреки това сега Омер му беше по-близък, не му се виждаше вече чужд, сякаш общата болка ги беше свързала като братя. Курт искаше да го накара да почувства това. Съвсем тихо той прошепна:
— С какво сме разгневили Господ, за да ни изпраща такава мъка?
Без да отваря устни, Омер прошепна:
— Оставете ни да се помолим спокойно.
— Но Ренате беше моя съпруга! — смутено промълви Курт.
— Не ваша съпруга, а моя дъщеря — прекъсна го Клопе. — Тук нямате работа. Излезте!
Устата на Курт отново се изпълни с този странен вкус на ръждиво желязо.
Моше Юделман изчакваше „бурята“ да премине. През прозореца се виждаше как птиците прелитат от клон на клон сред златистия слънчев прах. Откога ли не беше виждал истински дървета?
Итало Волпоне беше гол до кръста, впечатлявайки с животинската си сила. Той обикаляше из стаята, триейки гърба си с пешкир. Всяко от движенията подчертаваше мощната му мускулатура.