— Кой ти каза да идваш? — повтори за десети път той. — Кой? Ще отговориш ли?
— Никой — каза Моше.
— Ти правиш глупост след глупост! Оставяш да отвлекат жена ми, протягайки ръка на агресора! Да не мислиш, че ще посрещна Габелоти с букет цветя?
Юделман се откъсна от пейзажа. Изведнъж му беше дотегнало това навикване.
— Престани да обвиняваш другите! Тук си от четири дни и какво постигна? Имаш ли номера на сметката? Не! Що се касае до двамата убити полицаи, за това не беше необходимо да идваш в Цюрих. Твоите хора можеха да свършат това и в Ню Йорк.
Итало застана пред него, побледнял от ярост.
— Ако държиш на кожата си — изръмжа той, — никога повече не ми говори с този тон! Никога!
Моше вдигна рамене.
— Не ме интересува кожата ми! Аз мисля за твоята! Ония от „Комисионе“ те наблюдават! Ако напъхат носа си в нашите работи, всички отиваме по дяволите!
— Да не искаш да оставя убийството на Дженко без да реагирам? Да не искаш да приема предизвикателството на Габелоти с благодарност?
— Има време за уреждане на бизнеса и време за уреждане на сметките! Аз обичах Дженко толкова, колкото и теб. Мислиш ли, че случайно работихме седемнадесет години, ден след ден заедно? Знаеш ли защо той стана дон? Защото винаги чакаше да удари неговият час, за да върне ударите!
Яростта на Итало изведнъж се изпари. Моше беше прав и точно това го вбесяваше. Такива изблици на откровение той приемаше единствено от „консилиере“.
— Ти не си обикновен „пънк“, Итало, а новият дон на фамилията! Един капо си служи повече със сивата материя, отколкото с револвера!
— Понеже си голям умник, ще видим как ти ще се справиш! — примири се Волпоне.
— Сега най-важното е да останем живи. Аз току-що пристигам. Освен че парите ни все още са блокирани, друго не знам. Какво точно си направил с този банкер?
— Дреболии… Забърках го в скандал с една черна проститутка, която се появи гола в църквата, където той изнасяше сказка.
— После?
— Накарах да извадят всичките му зъби.
— Резултат?
— Нула. Той ме прати по дяволите.
— Лош метод… — замислено каза Моше. — Дори да му откъснеш тестикулите, той няма да се предаде. Ти мислиш, че атакуваш един-единствен човек? Грешка! Ти имаш работа с Швейцария, а нейните дяволски банки не са се предали никога на никого!
— Тогава какво? — изръмжа Волпоне.
Юделман въздъхна и се обърна към прозореца, където продължи да наблюдава поляната.
— Трябва да изчакаме идването на дон Еторе — каза той.
Итало го погледна изненадано.
— Какво? Ти ще чакаш нови идеи от тази дебела свиня?
— Не. Ще чакам тази свиня да се намеси. До този момент само ние действаме. В случай на неуспех Габелоти ще каже пред „Комисионе“, че ни е дал шанс, но ние сме го провалили. Като го оставим да действа, ще възстановим равновесието. Ако той успее, какво ще ни попречи да измъкнем кестените от огъня?
— Какво повече от мен може да направи?
— Страхувам се, че нищо. Но за момента това не е важно. Играта се играе от четирима: Итало Волпоне, Габелоти, банкер и… полицаите. Ти си загубил първия рунд, Бебе. Да оставим втория на Габелоти.
— А аз ще си смуча палците през това време, а?
— Ще се измъкнеш и ще го оставиш сам да нагази във водата. Ще видим как ще се справи…
— Ако не успее?
— Тогава аз ще бъда първият, който ще предложи по-силни методи!
След като дълго време плака, Мануела реши, че не може да остане повече в този дом. Мъката й беше толкова силна, че не можеше да приеме отсъствието на Ренате. Тези стени, сред които всеки ден бяха кънтели смеховете на младата господарка! Разликата помежду им беше само два месеца. Тази нелепа смърт беше несправедливост, от която тя самата се чувстваше засегната. Беше възможно Химене и Омер Клопе да й предложат да продължи службата си. Тя щеше да отговори отрицателно.
Все пак щеше да дочака погребението, за да обяви своето заминаване… Мануела прекара пръсти по корема си, там, където зрееше животът на бъдещото й дете. Чувстваше се самотна и обхваната от желание да се види с Хулио. Смъртта на Ренате беше разрушила техните проекти. Сега Мануела искаше да напусне Цюрих и да се завърне в Албуфейра. Защо да чакат? Толкова по-зле за магазина. Той можеше да почака. Все някак щяха да излязат от това положение. Смъртта, която витаеше в къщата, я караше да оцени колко нейният живот, люлка на един нов, беше ценен. Всичко беше много просто. Ще изпрати телеграма с една-единствена дума: „Върни се!“.