Выбрать главу

Тя знаеше, че Хулио ще остави всичко и ще се върне.

Сутринта Ландо беше изтърпял сарказма на Волпоне. Беше очевидно, че пристигането на Моше Юделман в Цюрих не беше донесло облекчение. Мутрата на Итало изразяваше лошите му мисли, а небръснатите бузи и зловещият поглед показваха лошото му настроение.

— И ти я остави да се омъжи! Не си бил способен да я задържиш!

— Направих каквото можах…

— Можеше да й направиш нещо по-добро — изсмя се Итало. — А аз те мислех за шампион!

Ландо беше смъртно уморен. След като изпрати Ренате, той се беше качил в такси, което го бе отвело до апартамента му. Разхвърляното легло му беше напомнило за любовния форсинг с Ренате, който не бе дал резултати. Тя нямаше да се върне при него. Твърде уморен, за да заспи веднага, той беше задрямал чак към шест сутринта. Будилникът беше иззвънял в седем. Четиридесет минути по-късно Ландо рапортуваше пред Волпоне.

Итало, погълнат от разговора с Юделман, му беше отделил на вратата три минути, време достатъчно, за да му нанесе нови обиди. Засегнат от толкова неблагодарност, Ландо се беше присъединил към Белинцона в кухнята. Изведнъж се беше почувствал гладен. След като положи много усилия, той приготви сандвич със салам, докато Пиетро ровеше в хладилника в търсене на бира. Ландо седна зад голямата селска маса и захапа сандвича. Събитията от предната вечер го безпокояха повече от неуспялата любовна атака. Светата майка бе пожелала да се отърве от участта, която чернокожите гиганти бяха запазили за неговия нещастен другар. Ландо се питаше как един мъж, който беше развратен против волята му, можеше да гледа хората в очите.

Белинцона избягваше погледа му след ужаса, който беше преживял, запазвайки мълчание, отговаряйки с ръмжене на редките въпроси, които Орландо беше отправил към него. „Той ще те убие!“ — беше казал братът на Инес. Този глупак мислеше, че ще го накара да умре от страх.

— Ей, Пиетро, да ти направя ли един сандвич?

Никакъв отговор не последва. Разтревожен от мълчанието, Ландо се обърна, за да види какво прави Пиетро зад гърба му. Косите му се изправиха: на по-малко от метър Белинцона гледаше втренчено в гърба му. В дясната си ръка той държеше остър и дълъг кухненски нож. В продължение на пет безкрайни секунди погледите им се кръстосаха. Ландо все не успяваше да преглътне парчето сандвич, което се беше заклещило в устата му.

— Какво ме гледаш така? — успя да изрече Орландо.

Без да каже нито дума, Пиетро се обърна и започна да реже филия хляб.

Когато докосна добрата стара земя, Еторе Габелоти за малко да постъпи като корабокрушенците: да падне на колене и да я целуне. Въпреки успокоителните лекарства, които му даде доктор Мелън, той запазваше ясно съзнание през цялото време до кацането, гледайки с паника бягащата под тях писта, сигурен, че самолетът ще катастрофира. Скоростта му беше много голяма, за да може да спре, преди да се сблъска с виждащите се в далечината хангари. Под претекст, че ще си секне носа, той измъкна копринена кърпа и я натъпка в устата си, за да има какво да хапе.

— Ето, виждате, че не е толкова страшно! — каза доктор Мелън.

Габелоти го погледна намръщено, трескаво откопча колана си и се забърза към вратата, преди още стълбата за пасажерите да бе заела мястото си. Кармине Кримело се присъедини към него, но има благоразумието да не прави никакъв коментар. По белезникавия цвят на лицето той оцени страданията, които бе изтърпял шефът му. Преминавайки през митническия контрол, те забелязаха очакващия ги Бадалето.

— Добър ден, дон Еторе… ако обичате да ме последвате… Другите са там…

Според получените инструкции Карло се беше качил на самолета Ню Йорк — Милано заедно с Томас Мерта и Анджело Барба. От своя страна Франки Сабатини и Симоне Феро бяха долетели до Лион. И едните, и другите бяха дошли с влак до Цюрих.

В Цюрих Лучано Цулино се беше занимал с подробностите по настаняването. Цулино беше отговорен за мрежата от проституция на Габелоти за цяла Южна Европа. Веригата от нелегални бардаци минаваше през магистралата Изток — Запад, започвайки от Бордо и завършвайки в Австрия, с разклонение в Мюнхен, минавайки през Лион, Гренобъл, Женева, Цюрих, Виена. След това се отправяше към Барселона, Мадрид, Лисабон, Рим, Милано и Неапол. Всичко седем държави. Там, където министрите от Общия пазар не бяха успели да сключат споразумения поради разногласия относно цената на зеленчуците, Цулино беше успял да създаде „Европа на задниците“. Според дон Еторе можеше още да се желае. Той неведнъж подценяваше резултатите на другите, считайки, че винаги може да се намери нещо за подобряване.